За 20 години престъпно управление Николай Димитров успя да превърне курортно селище в кенеф за „чудо и приказ“

Има държави, в които туристите идват заради синьото море. Има държави, в които идват заради историята, природата и гостоприемството. А после има и България, където понякога институциите успяват да превърнат дори канализацията в политически шедьовър. Защото талантът да превърнеш една тръба в национален епос не се учи. Той се наследява, полива се с бездействие и се тори с чиновническа безотговорност.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Свети Влас и комплекс „Елените“ днес приличат на луксозен парфюм, напръскан върху септична яма. Отгоре мрамор, палми, яхти и коктейли. Отдолу една инфраструктура, която отдавна крещи за помощ, но очевидно никой не чува. Или по-точно всички чуват, но шумът от броенето на такси заглушава всичко останало. Това е благодарение на 20 години управление на несменяемия кмет и превърнал се в канцлер на държава в държавата Николай Димитров.

Старата народна мъдрост казва: „Не е луд този, който яде баницата, а този, който му я дава.“ В случая баницата е презастрояването. Хотел върху хотел. Апартамент върху апартамент. Легло върху легло. Разрешително върху разрешително. Все едно някой е решил да строи Манхатън върху инфраструктура, проектирана за селце.

Някой изобщо попита ли къде ще отидат отпадните води? Община Несебър под ръководството на дългогодишния кмет Николай Димитров, монополистът „ВиК Бургас” и частната Пречиствателна станция за отпадни води (ПСОВ) „Елените”. 

Разбира се, че не.

Този въпрос не носи политически дивидент. Той не се реже с лентичка. Не влиза в предизборен клип. Не се снима с дрон. Много по-лесно е да режеш ленти, отколкото да полагаш колектори. После идва второто действие от тази административна комедия. Включват се нови сгради. После още. После още.

Все едно някой пълни двулитрова бутилка с пожарен маркуч и се учудва защо капачката излита. А когато единствената пречиствателна станция започне да работи на предела си, институционалната логика достига неподозирани философски висоти. Парите за „пречистване“ се събират. Пречистването обаче се оказва чужда работа.

С други думи: „Ние таксуваме услугата. Друг да свърши работата.“ Това е все едно ресторантът да ти вземе сметката за вечеря, а после да те прати да си сготвиш сам. Такъв управленски модел би накарал дори Бай Ганьо да се изчерви и да каже: „Чакайте малко… чак пък толкова не бива.“

А чиновническата мисъл, когато попадне в Параграф 22, започва да ражда бисери. Не можем да възложим пречистването. Защо? Защото вече сме го възложили. На кого? На този, който няма собствена станция. Следователно няма как да го възложим на този, който има станция. Аристотел сигурно би хвърлил пергаментите си в морето след подобна логика. Диоген вероятно би напуснал бъчвата си само за да попита: „Това сега трагедия ли е или конкурс за административен абсурд?“

Правният абсурд се задълбочава от официалните позиции на местната администрация. Община Несебър категорично отказва да възложи пречистването на отпадните води на Свети Влас директно на ПСОВ „Елените”. Мотивът на общинските юристи е юридически шедьовър на некомпетентността или умишления саботаж: дейността вече била възложена на „ВиК Бургас” и законът не позволявал „второ възлагане”.

Тъй като станцията работи в брутално нарушение на параметрите си поради претоварване, предизвикано от самата община, държавата започва да налага огромни, „диви глоби” на ПСОВ „Елените”. Според запознати, тези санкции не целят опазване на природата. Те са част от добре обмислена схема на „бай Ганьо Несебърски и хитреца Бургаски” ( дългогодишния кмет Николай Димитров и бившия управител на ВиК Ганчо Вълков Тенев, известни с изключително близките си отношения). Целта е станцията да бъде доведена до умишлен фалит, след което да бъде конфискувана без пари за покриване на дългове и предадена в „правилните” ръце.

Междувременно туристите спокойно плащат по няколкостотин лева на вечер за гледка към Черно море. Само че морето започва да гледа обратно. И никак не изглежда впечатлено. Най-тъжното в подобни истории е, че природата няма чувство за хумор. Тя не признава партийни книжки. Не признава приятелски кръгове. Не признава местни величия. Не чете постановления. Не се впечатлява от общински решения. Водата си следва физиката.

А физиката е по-упорита от всяка политическа кариера. Когато системата е претоварена, морето рано или късно получава това, което институциите не са успели да решат. И тогава започват познатите упражнения. Никой не знае. Никой не е видял. Никой не е виновен. Всички са компетентни. Само че резултатите изглеждат така, сякаш управлението е поверено на трима души, които едновременно си подават топката и викат: „Не е при мен!“

В администрацията на Николай Димитров това е олимпийски спорт. В реалния живот струва милиони. И струва репутацията на цял туристически регион. Защото туристът може да прости скъпия чадър. Може да прости лошия път. Може да прости високите цени. Но няма турист, който доброволно да плати за ол инклузив с аромат на лайна, пикоч и гнилоч.

Историята помни много империи, рухнали не защото са нямали пари, а защото са започнали да вярват, че последствия няма. Рим не падна за един ден. Но и никой не е строил Колизеума върху преливаща септична яма. Днес Свети Влас рискува да стане символ на един особен български управленски феномен. Всички знаят проблема. Всички чакат другият да го реши. Всички прибират своето.

ВиК Бургас няма собствена пречиствателна станция в този конкретен район.

Държавният монополист отказва да сключи договор за превъзлагане с реалния собственик – ПСОВ „Елените”.

Същевременно ВиК Бургас редовно фактурира и събира от гражданите и бизнеса в Свети Влас такса за „пречистване”.

Тези пари влизат и остават по сметките на ВиК дружеството. Собственикът на пречиствателната станция, който реално извършва физическата и химическата обработка на водите и хаби ресурс за това, не получава нищо. Това е класическа схема за неоснователно обогатяване под егидата на държавния монопол, докато частният инвеститор е принуден „доброзорно” да спонсорира публичния сектор.

А сметката, както винаги, остава за хората. За гражданите. За бизнеса. За туристите. За морето. И за следващото поколение. В народния фолклор има една нова поговорка: „Който копае септична яма другиму, сам се дави в говната.“

В модерния административен превод тя звучи така:

„Който години наред строи без инфраструктура, накрая гази в дрисня до раменете“.

Изложените твърдения за начина, по който са управлявани процесите около отпадните води, се оказват верни, а проблемът отдавна вече не е технически.

Той е морален. Защото най-страшната миризма никога не идва от канализацията. Тя идва от безотговорността. А тя, за разлика от отпадните води, няма пречиствателна станция. Още колко време държавата ще се прави на неадекватна и ще оставя един самозабравил се общински деспот да дерибейства , да руши, да богатее и да превръща цяла община в еин грамаден кенеф по примера на Свети Влас и Елените.