„Извинението“ като политическо табу: Ивайло Мирчев и школата…“с половин уста“
В българската политика има един особен жанр. Не е нито драма, нито комедия, макар че често прилича и на двете. Това е жанрът на „извинението след бурята“. Там главните герои първо хвърлят бензин в огъня, после идват с пластмасова чашка вода и тържествено обявяват, че гасят пожара.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Точно в тази роля отново влезе Ивайло Мирчев. След поредния публичен скандал, този път с доставчик на храна, депутатът реши да направи това, което представителите на ПП-ДБ правят най-добре: „проба–грешка“, а ако обществото не преглътне номера – идва извинението. Разбира се, поднесено внимателно, премерено и с достатъчно думи, за да звучи като самокритика, без всъщност да боли.
Мирчев призна, че можел „да направи повече“, за да не ескалира конфликтът. Политическият превод на това звучи приблизително така: „Да, може би не трябваше да държа човека на място, но и вие не разбрахте колко съм бил афектиран.“ В българската политика това вече е цяла философия – не си виновен, просто си „емоционално ангажиран“.
Интересното е друго. Когато обикновеният човек направи скандал на улицата, той получава акт, присмех и видео във Facebook. Когато политик го направи, следват пресконференции, анализи, телевизионни турнета и накрая едно почти героично „признавам, че сгреших“. Все едно гледаме пожарникар, който първо подпалва мазето, а после гордо държи маркуча за снимка.
А в случая с Мирчев има и още един пласт. Това е човек, който често говори за морал, ред, законност и граждански модел на поведение. От трибуната всичко звучи като скандинавски учебник по демокрация. Но когато реалността почука на прозореца, се оказва, че и най-големите борци срещу агресията могат да се окажат режисьори НА СОБСТВЕНИ екшъни.
Тук идва и големият въпрос: колко пъти сме чували представители на ПП-ДБ да се самокритикуват истински? Не с „ако някой се е почувствал засегнат“, не с „контекстът беше различен“, не с „думите ми са извадени“. Истинско признание. Истинска отговорност. Истинско политическо смирение.
Отговорът е прост и неудобен: почти никога.
В техния свят грешките са като петна върху бяла риза – не се перат, а се замазват с PR. Ако обществото реагира остро, следва контролирано извинение. Ако бурята утихне – всичко продължава по старому. Политическият GPS винаги води към една и съща дестинация: „Ние сме добрите, значи и грешките ни са добри.“
Но народът вече не се впечатлява толкова лесно. Хората отдавна спряха да гледат кой колко модерно говори и колко пъти използва думите „реформа“ и „ценности“. Те гледат поведението. А то понякога казва повече от цяла парламентарна реч.
И така, след всяка нова криза българският избирател гледа познатия спектакъл: политикът влиза като революционер, излиза като жертва на обстоятелствата и накрая се покланя с половин извинение. Завесата пада. До следващия скандал.
