Изроди избиват черноморските делфини, а институциите пак се правят на изненадани
Поредният сигнал за мъртви делфини по българското Черноморие разтърси социалните мрежи. Най-малко единадесет мъртви животни са открити на брега, а според подалите сигнала броят им може да е значително по-голям. И както винаги, след подобна трагедия следват едни и същи ритуали: възмущение за ден-два, няколко институционални съобщения, малко чиновническо мънкане и след това всичко потъва обратно в удобното блато на забравата.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Само че тук има един неудобен въпрос. Колко още мъртви делфини трябва да изхвърли морето, за да признаем, че проблемът не е от вчера, не е от миналата седмица и не е от този сезон? Той виси като демоклев меч над Черноморието от години, а мнозина продължават да гледат към хоризонта с празния поглед на хора, които искрено се надяват проблемът сам да изчезне.
Черно море не е склад за безплатна плячка. То не е частна собственост на бракониери, даляни, траулери и всякакви самозабравили се хищници, които приемат всяко живо същество за досадна пречка пред печалбата. Делфините не „ядат нашата риба“. Рибата не е наша. Тя е част от екосистема, съществувала хилядолетия преди първият тарикат да реши, че може да сложи мрежа навсякъде, където му хрумне.
Особено грозна е философията, която се среща твърде често по брега: щом нещо пречи на улова, значи е враг. Делфинът изяждал риба. Чайката пречела. Тюленът бил проблем. След тази логика най-добре е да бетонираме морето, да унищожим всичко живо и да останем сами с мрежите си като горди владетели на една мъртва екосистема. Чудесен план. Почти толкова разумен, колкото да изгориш къщата си, защото комарите те дразнят.
Години наред природозащитници предупреждават за опасностите от незаконните мрежи, от безконтролния улов, от бракониерството и от методите, които буквално остъргват морското дъно като гигантска шкурка. Но в България често културата към природата свършва там, където започва личната изгода. Емпатията към дивите животни е рядък гост, а усещането за отговорност понякога изглежда по-рядко срещано и от самите делфини.
Най-тревожното е, че разполагаме с институции. Имаме контролни органи. Имаме морска администрация, гранични служби, ИАРА и още цяла армия от структури, създадени именно за да предотвратяват подобни ситуации. Имаме технологии за проследяване на плавателни съдове. Имаме възможности за проверки, анализи и разследвания. Имаме всичко необходимо, освен едно нещо, което често липсва най-много: политическа воля за безкомпромисен контрол и наказания.
Защото когато санкциите са символични, а рискът да бъдеш заловен е минимален, винаги ще се намери някой, който да реши, че законът е просто декоративен елемент. Нещо като спасителен пояс, закачен на стената за украса.
Ако се установи, че смъртта на тези делфини е причинена от незаконни практики, виновните трябва да понесат тежка отговорност. Не поредната административна глоба, която се плаща между две излизания в морето, а реални и възпиращи наказания. Защото защитата на дивата природа не е прищявка на природозащитници. Тя е въпрос на цивилизованост.
