Как Бай Ганьо оправя България: „Държавата е кенеф, ама нали си е наш‘та“

Великият българин. Епохален феномен. Човекът, който иска да не го крадат, а гласува за най-големите крадци с такъв ентусиазъм, все едно ще му правят „тунинг“ на 20-годишната баничарка. После – тишина. Мълчи. Кюта. Обира праха в кварталната кръчма, плаща сметки, като за петзвезден хотел в Дубай, живее в панелка от 1983-та и реве, че държавата го мрази.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Бай Ганьо прави революции на три ракии, един буркан кисели краставички и малко „Пайнер“ за настроение. Вика „Долу мафията!“, а на сутринта се събужда с махмурлук, тих като винена муха се влачи на работа, където ще блъска като вол още четири допълнителни часа, без заплащане. Без да гъкне. Без да се обади. Единственото му възмездие е вечерта, когато обърне кило мастика, удари по масата и изкрещи:

„Шефа ша го обеся на дерека, а жена му ша я…шибам пред него и децата му!“

Но само в кухнята. Само пред огледалото. Само пред домочадието, което между шамарите и псувните се пита къде е сбъркало в този живот.

А когато му откраднат огледалата на гнилата кола, компотите от мазата, домашната ракия или стирката от входната врата, започва Третата световна. Рев до небесата. Статии във Facebook, изписани с правописни грешки и заклинания. Постове срещу МВР, срещу държавата, срещу Господ. Защото парцуцата мазата е свещенна. Защото трошката дето е купил преди четири петилетки от тъста била „все пак собственост, бе, брат!“.

Дребната престъпност го вълнува само когато засегне него и личните му вещи. Иначе, ако съседа го оберат или го пребият, Ганьо ще се изсмее високомерно и ще заключи мъдро:

Сам си е виновен, бе?! Да се оправя! Да би мирно седяло, не би чудо видяло“

Понякога дори оправдава крадците. Обяснява, че „те поне си рискуват задниците“, “ че нямало работа и трябвало да оцеляват“, „че ония си го заслужават“, докато той самият мечтае да стане депутат, не за да оправи държавата, а за да има служебна кола и да не го глобяват за паркиране на инвалидни места и пред входа на някоя държавна институция.

Ганьо е гражданин на републиката „Аз, Мен и Себе Си“. Не му говори за общество, солидарност, отговорност. Той иска само права. Право да псува, да бие, да не плаща, да мами с данъци, да се урежда с връзки и да мрази. Да мрази всичко – съседа, лекаря, учителя, контрольора, майката с количката, но най-вече – себе си, макар и да не си го признава.

Това е България, дето я пее Слави, ама не онази с розите, а онази с мухите. Да, мухите – защото Ганьовците се роят като тях. А умните хора? Ами те са в червената книга. Изчезващ вид. Изнасят се с куфарите, със самолетите, с влаковете. Ганьо обаче остава. Няма как – някой трябва да псува възпитателно децата, да респектира с тежки шамари жената и да реве, че не му е добре в тази държава.

И пак ще гласува за същите. И пак ще чака Месия с анцуг и джипка. Ще го приветства като цар, ще му целува ръка, после ще го псува, после пак ще гласува за него. Защото така е било. Защото „няма за кого“. Защото „всички са маскари“. Само той е единствен и незаменим, но без късмет – със сливовата ракия, с мастиката, с идеите за тотален геноцид и публични екзекуции, с Facebook-поста от леглото, където лежи с мръсните чорапи и несменяно от седмица бельо, като гнил картоф, чакайки някой друг да му оправи живота.

Бай Ганьо – титанът на кухата самоувереност. Това е българския „мачо“ от мокрите сънища на бавноразвиващите дебили.
Жив да е! Да има кого да псува, когато се погледне в огледалото.