Как псевдожурналиста и „медиен управител“ бившият затворник Стефан Петров се изгаври с Веселин Велев по пандизчийски (видео)

Има журналистика. Има и нещо, което прилича на нея, но само ако се гледа отдалеч и при слаба, както казват „затворническа светлина“.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Истинската журналистика проверява, изслушва, съмнява се, търси втора гледна точка. Псевдожурналистиката прави нещо много по-ефективно – тя решава предварително каква е „истината“ и после внимателно подбира факти, които да ѝ паснат като евтина рамка на скъп портрет.

В Бургас от време на време ставаме свидетели точно на този втори жанр. Съвсем ярък примнер е този с Веско Плаката – Веселин Велев, когото целият град познава. Появява се видео в местен жълто-кафяв сайт, който местните с ирония наричат „ИзсраБг“. Видеото е придружено с буквално унизителна, осмиваща статия в която се описва, как „пияният“Веселин държи за крака мъж от ромски произход на обществено място. Статията – готова присъда. След присъдата – морална лекция.

Според материала, представената ситуация е описана като инцидент, при който Веселин е бил в нетрезво състояние и е проявил агресивно поведение. Текстът внушава, че действията му са били необосновани и че той е създал конфликтна ситуация.

Проверка? Контекст? Разговор с другата страна? Това са детайли за наивници.

Статията представя тази интерпретация като основна и не включва подробно изложена гледна точка на засегнатото лице.

Как се създава сензация от нищо

Сценарият е прост. Взимаш кратък клип. Изрязваш го от реалността. Поставяш му подходящо заглавие, което да съдържа достатъчно възмущение и достатъчно намек. После добавяш няколко смели предположения, облечени като факти. Готово. Така действат лица, които не само че са много далеч от журналистиката, но нямат нищо общо с нея.

Читателят получава история. Не непременно вярна. Но достатъчно шумна.

Ако случайно засегнатият човек поиска право на отговор, настъпва деликатен момент. Защото истинската журналистика знае, че правото на отговор не е услуга, а задължение. Псевдожурналистиката обаче го приема като досадна подробност, която може да развали вече написания сценарий.

Според Веселин, статията е написана от подвизаващия се в ИскраБг – Стефан Петров Шишето. Прякор останал му от детството и престоите в Житаровския и Варненски затвори, за опит на убийство с нож на трима младежи.

Днес въпросният екземпляр е управител на тази медия и се изживява като журналист, който има трибуна на изява, свободно драска каквото му падне, без да спазва всякакви етични и морални правила. Как въобще на такъв отговорен пост, при това и в медия, се назначават подобни лица с тежко обременено криминално минало – още не е ясно? Но, фактът, че един човек е опозорен, без да се вземе в предвид неговата гледна точка, е реалност.

Версията на Веселин, която Шишето или „кака Берта“ не публикува и не пожела да изслуша

По думите на Веселин, случилото се е различно. Той твърди, че по време на новогодишните празници е бил леко подпийнал, но не е проявявал агресия. Според него въпросният мъж е направил опит да го обере.

Веселин твърди още, че в този момент е бил с опериран крак и се е придвижвал с патерици. По негови думи е хванал мъжа за крака, за да предотврати бягството му, след като вече е бил подаден сигнал до полицията.

Той поддържа, че случаят е бил регистриран от органите на реда и може да бъде проверен.

Контекстът – този досаден враг

В конкретния случай става дума за човек, който според публикацията е представен в крайно негативна светлина. Видеото показва момент. Не показва преди това. Не показва след това. Не показва причината.

Контекстът често е неудобен. Той разваля красивата драматургия. Ако се окаже, че става дума за опит за кражба. Ако има подаден сигнал до полиция. Ако има реален инцидент, а не „махленска агресия“ – тогава историята губи блясък.

А сензация без блясък е просто информация. А информацията изисква работа.

Вероятността Стефан Шишето да бърка журналистиката със списването на затворнически стен вестник е много голяма.

Спорът около правото на отговор

Веселин заявява, че е потърсил контакт с автора на публикацията и с редакцията, за да изложи своята версия, но не е получил възможност за право на отговор в същата медия. На безбройните му прозвънявания и смс -и въпросният индивид Стефан Петров -„кака Берта“ не отговаря.

В последствие, той решава да даде изявление пред Днес България, където подробно разказва своята гледна точка и заявява намерение да търси правата си по съдебен път.

Разликата между мнение и внушение

Всеки има право на мнение. Това е безспорно. Проблемът започва, когато мнението се представя като установен факт, а предположението – като доказателство.

Журналистиката задава въпроси. Псевдожурналистиката поставя етикети. Но какво искаме от един човек, който търкал дълго време затворническите нарове се изживява днес на морален компас, коректив и барометър в обществото.

Журналистиката проверява в полицейските справки. Псевдожурналистиката проверява в собственото си въображение. И тук е добре да припомним факта, че Стефан Петров вероятно не му е много удобно да направи запитване до полицията по определен въпрос, като до вчера самият той е бил нейн чест клиент.

Съвсем пресни са случаите на въпросния набеден репортер, в които полицията му тъсеше сметка за фалшив официален документ , който Шишето изпипал да прикрива мръсотиите на друг свой авер. След като излиза от затвора Петров е назначен по абсурден начин в държавната агенция ИАРА, като инспектор.

Там разгръща стария си талант, като започва да си шушука с бракониери, да влиза във вилите на живущите край Мандренското езеро, докато хората ги няма в тях, да вдига дрон за да ги оглежда, да ползва служебната кола, като частен файтон, дори когато е пил в дискотека.

Естествено, за всичките си тези геройства, той е освободен от работа, а досъдебното му производство и проверката от прокуратурата още се влачат.

Журналистиката изчаква. Псевдожурналистиката публикува и после, ако се наложи, мълчи.

Защо това има значение

Обществото е свикнало да възприема медиите като коректив. Като барометър. Като глас. Когато обаче микрофонът се използва като мегафон за лични антипатии, клевети, лъжи, измислени истории търсещи скандалност – доверието започва да се топи.

А доверието е като стъкло. Пука се лесно. Лепи се трудно. И винаги остава видима пукнатина.

Истината няма нужда от подигравателен тон. Тя издържа на проверка. Лъжата има нужда от драматургия, прилагателни и много удивителни.

Всеки има право на глас. Всеки има право да изложи своята версия. А обществото има право да чуе и двете страни, преди да раздаде морални присъди.

Останалото не е журналистика. То е просто истеричен писък.

А истеричният писък, колкото и силен да е, никога не е доказателство.