Казармата -школа за мъже или люпилня на психически увредени идиоти?!

Имаше време, не толкова далеч в историята на България, когато младите момчета на 18-19 години, преминали през „ситото“ на военните комисии, получаваха своите повиквателни заповеди. Това бяха последните дни на септември и началото на октомври – време на прощаване с цивилния живот и влизане в редиците на българските въоръжени сили.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Новобранската вечер – празник и обещание

Традицията повеляваше новобранската вечер да бъде пищна, шумна и незабравима – едно малко чудо, което по своето разточителство можеше да съперничи на сватба. Роднини, приятели, съседите от махалата – всички се събираха, за да изпратят „момчето на казармата“. Имаше музика, танци, тостове и прочувствени речи, които сякаш опитваха да омаловажат предстоящите трудности.

„Сине, мъж ще станеш! Ще се научиш на ред и дисциплина!“ – думите на гордия баща, звучащи с патос, съпровождани от сълзите на майката, която тайно се кръсти да минат тези години без инциденти.

Но дали наистина в казармата се ставаше „мъж“?

Повиквателната – билет към неизвестното

Сутринта на заминаването беше като празничен панаир. Глъчка, прегръдки, сълзи и обещания, че след казармата всичко ще бъде същото.

„Ще те чакам“, казваше момичето, но сърцето ѝ вече кроеше планове, които рядко включваха писма до любимия.

Когато огромните порти на поделението се затваряха зад новобранците, идваше мигът на суровата реалност. Тези момчета, със смутени усмивки и плахи погледи, вече не бяха в обятията на родителите си. Влизаха в свят, който не бе толкова за учене на ред и дисциплина, колкото за „смазване“ на индивидуалността.

Казармените абсурди

Първият ден обикновено започваше с грубоватите шеги на старшините. „Добре дошли, пиленца! От днес ще пеете на друг глас!“ – крещеше някой лейтенант с мераци за военна кариера, но бе сбъркал професията.

След това следваха унизителни проверки, безкрайни опашки за раздаване на дрехи, които рядко отговаряха на размера или поне на приличните представи.

„Ако не ти пасва шинелът, ще пасне на някой по-дребен, ти ще носиш неговия!“ – така се решаваше въпросът с инвентара.

Храната беше друго предизвикателство. Менюто включваше загадъчни ястия с имена като „войнишка яхния“ или „супа от нещо“. Гладът обаче правеше всичко възможно, за да превърне поредния експеримент на кухненския персонал в гурме изживяване.

Безсмислен труд и „дисциплина“

Вместо учения и военно обучение, много от дните минаваха в копаене на градинки, варосване на дървета и боядисване на безкрайни казармени коридори. Легендите за лъскане на подовете с четки за зъби не бяха преувеличение.

Много често момчетата бяха пращани да вършат работа, която нямаше никаква връзка с армията:

Събиране на картофи в нечие частно стопанство;

Разчистване на снега в района на някой командир;

Дори разнасяне на торби с цимент за ремонт на старшински вили.

„Мъж ли ставаш, или губиш себе си?“

И тук идва въпросът, който все още се обсъжда с горчивина: дали казармата правеше момчетата мъже, или просто ги чупеше психически?

Много от тях се сблъскваха с насилие – физическо и психическо. Липсата на човешко отношение, изолацията от близките, несигурността и унизителното отношение често водеха до трагедии: бягства, самоубийства или трайни психически травми.

 „Ако си на крака, ще служиш!“ – това бе философията на медицинските комисии.

„В казармата ще научиш какво е ред!“ – но какъв ред можеше да има в хаоса на неподготвени старшини, липса на ресурси и абсурдни заповеди?

Равносметка на едно изгубено време

Днес, когато военната служба вече не е задължителна, спомените за казармата остават поляризирани. За някои тя е етап на израстване, за други – време на изгубени мечти и разбити надежди.

Истината е, че дисциплината и характерът не се изграждат, чрез унижение и безсмислен труд. Те се възпитават в семейство, чрез образование и подкрепа, а не в среда на принудително подчинение.

Казармата? Тя бе не толкова школа за мъжество, колкото една иронична глава от историята на младостта в България – глава, която някои биха искали да забравят завинаги.