Когато обвинителният акт се движи, като костенурката, а въпросите тичат след него – Боян и Катя Самоходови ще мислят, че са с индулгенция за ненаказуемост

Има истории, които започват като криминален сюжет, минават през търговски регистри, съдебни производства, длъжници, потърпевши и полицейски преписки, а накрая стигат до най-интересното място в България – бюрото, върху което някак си всичко може да престои достатъчно дълго, за да забрави обществото защо изобщо е било сложено там.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Такъв е и случаят с Катя и Боян Самоходови, около чиито имена в Бургас от години се натрупват сериозни твърдения за финансови и търговски злоупотреби, задължения и схеми, за които компетентните органи би трябвало да дадат далеч по-ясни отговори.

И тук започва големият въпрос:

Кога прокуратурата възнамерява да приключи с обвинителния акт и да остави съдът да каже кой е виновен и кой не е?

Защото именно това е смисълът на съдебната система. Не прокуратурата да присъжда присъди по коридорите, но и не обвинителният акт да бъде превръщан в административен артефакт, който бавно се покрива с прах, докато потърпевшите чакат.

Две имена, твърде много въпроси

По публично разпространяваната информация около Самоходови се поставят въпроси за фалирали дружества, неизплатени задължения, отношения с множество кредитори и клиенти, както и за предполагаеми схеми, свързани с продажба на стоки ментета от които пропища половин България.

Съобщавано е и за действия по издирването на двамата, след като те са напуснали страната и са се установили в Германия. А преди това се изнасят тайно от квартирата в Созопол, която са обитавали завличайки собственика с наем и откраднати дребни вещи.

И точно затова е необходим съд.

Ако прокуратурата разполага с достатъчно доказателства, нека внесе обвинителния акт и да защити тезата си пред независим съд.

Ако няма достатъчно доказателства – нека каже защо. Третият вариант, при който обществото просто чака и периодично получава мъгла вместо информация, е най-лошият. Защото мъглата е чудесна за тези, които искат да се скрият в нея.

„Няма обществен интерес“ – репликата, която сама си търси журналист

Особено любопитна е позицията, че информация за движението на едно наказателно производство не може да бъде предоставяна, защото лицата не били публични личности и липсвал обществен интерес.

Тук вече възниква един съвсем прост въпрос: А кога точно общественият интерес започва? Когато обвиняемият стане министър? Когато се кандидатира за депутат? Когато заеме държавен пост?

Или когато около едно наказателно производство се появят множество потърпевши, финансови задължения, действия на правоохранителните органи и продължително очакване обществото да разбере какво се случва?

Разбира се, това не означава да се публикуват защитени лични данни или материали, които законът забранява да бъдат разгласявани. Но между „няма да разгласяваме защитена информация“ и „няма обществен интерес“ има цял континент.

Ако обвинението е готово, защо още „стои на гарата“?

Тук прокуратурата дължи отговор не на журналистите като такива, а на самата идея за правосъдие. Защото наказателното производство не трябва да прилича на влак без разписание, който всички чакат на гарата, но никой не знае дали изобщо ще дойде. Особено когато става дума за лица, които според публично разпространена информация са били обект на наказателни производства и действия по издирване.

Още по-сериозно стои въпросът, ако спрямо някой от тях вече има влязла в сила присъда за сходно деяние. Ако такъв факт е налице и е относим към настоящото производство, той не е журналистическа украса, а обстоятелство, което компетентните органи трябва да оценят в рамките на закона.

Но съдът не може да реши нещо, което прокуратурата безкрайно отлага да му представи.

Иван Панайотов – човекът в периферията на историята

Особено тревожна е и историята около възрастния Иван Панайотов, за когото публично са отправяни твърдения, че е бил използван като формален участник в различни деания и схеми..

Говорим за нещо много по-грозно. За използването на човек в уязвимо положение като бушон.

Бушонът е удобен предмет. Стои отпред, поема удара и изгаря пръв, докато истинската електрическа инсталация продължава да работи зад стената.

Именно затова твърденията на Панайотов, ако са част от доказателствата по случая, трябва да бъдат проверени внимателно от разследващите органи. Не с журналистически патос. Не с телевизионна сензация. А с документи, експертизи, разпити, финансови следи и доказателства.

Длъжникът може да избяга. Задължението обикновено не бяга.

В публичното пространство са поставяни и въпроси за задължения към НАП и други кредитори.

Тук отново има нещо, което българската действителност прекрасно умее: човек може да изчезне зад граница, фирмата може да бъде оставена като празна черупка, телефонът може да замлъкне, а задължението някак си остава.

То няма паспорт.

Няма самолетен билет.

Няма германски адрес.

То просто стои.

И чака.

Междувременно хората, които твърдят, че са били ощетени, също чакат.

И когато институциите мълчат прекалено дълго, започва да се ражда най-опасното нещо за една правова държава – усещането, че който има достатъчно време, пари и нахалство, може да надживее системата.

„Днес България“ първа задава въпроса

От медията заявяваме, че темата ще бъде следена.

Не защото Катя и Боян Самоходови са „виновни“ – това може да установи единствено съдът.

А защото има достатъчно публични твърдения, документирани обстоятелства и въпроси около случая, за да бъде напълно легитимно да питаме:

Какво се случва с обвинителния акт?

Внесен ли е?

Ако не е внесен – защо?

Има ли процесуални пречки?

Какви са сроковете?

Какви действия са предприети по отношение на лицата?

Какво се случва с потърпевшите?

Това не са въпроси на „любопитни журналисти“.

Това са въпроси към държавата.

Последната дума не трябва да бъде на обвиняемия. Тя трябва да бъде на съда.

Най-лошият сценарий не е прокуратурата да внесе обвинителен акт и съдът да оправдае обвиняемите.

Това е правосъдие.

Най-лошият сценарий е обществото да остане с усещането, че някъде между прокуратурата, бюрото, папката и календарните листове делото просто е било оставено да остарее.

Защото когато има доказателства – съдът трябва да ги види.

Когато няма доказателства – обществото трябва да разбере защо.

А когато има обвинение – обвиняемият има право на защита, но държавата има задължение да не превръща правосъдието в безкрайно чакане.

Катя и Боян Самоходови имат право на презумпция за невиновност.

Потърпевшите имат право на справедливост.

Прокуратурата има задължение да действа законосъобразно и в разумни срокове.

А обществото има право да пита.

И докато институциите си подават папката като горещ картоф, един въпрос остава да виси във въздуха като лампа в празен коридор:

Кога прокуратурата ще престане да ни обяснява защо не можем да видим какво се случва и просто ще покаже, че държавата действително работи?

Защото правосъдието не е музейна експозиция.

И обвинителният акт не е семейна реликва, която трябва да престои две години в шкафа, за да придобие историческа стойност.

Ако има престъпление – нека съдът го установи.
Ако няма – нека съдът го установи.
Но ако държавата има доказателства, тя няма право да оставя въпросите да бъдат погребани под праха на собственото си мълчание.