Когато „правосъдието“ е на командно дишане: В Бургас и София готвят протести срещу „гальовното отношение“ към Никола Бургазлиев
В България правосъдната система за пореден път блесна с онзи особен блясък на ръждива, опушена лампа, която едва трепти, но ефектът е нулев. Съдът в Бургас взе „смелото“ решение Никола Бургазлиев – младежът с АТВ-то, който помете цяло семейство – да не бъде държан в ареста, а да си отлежава под домашен арест. Защо да гние в килия, когато може да си почива на дивана? Все пак сме хуманна държава.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Разбира се, обществото кипи, защото в случая „домашен арест“ звучи като „безнаказаност с гарантирано удобство“. Сдружение „Ангели на пътя“ обяви протест пред Съдебната палата в София и в Бургас, и няма как да не се съгласим с тяхната логика – защото, ако някой може да убива хора с превозни средства и да получава меко наказание, тогава защо изобщо ни е съдебна система? По-добре да отворим автомивки и да назначим магистратите там – поне ще вършат полезна работа, четкайки мръсотията и кръвта от броните на моторните превозни средства.
Трагедията е още по-цинична, когато чуем, че роднините на „тариката“ с АТВ-то са полицейски служители. А съдиите? Те, както винаги, са като свински черва – обвързани, наплетени, трудно разглобяеми. Някой някъде пак дърпа конците и резултатът е един и същ: жертвите лежат в болници, а извършителите – в леглата си.
Ако системата беше поне малко читава, магистратите щяха да преминават през сито – не от онова кухненското, а истинско, с решетки, през които 90% от тях просто ще изпаднат. Вместо това, те изпълняват ролята на местни феодали – назначени с връзки, пари или „кръвно право“ по наследство. И после очакваме справедливост? Това е все едно да чакаш от прасето да полети.
Има решения, разбира се – цикличност, ротация, случайни жребии за командировки, наблюдавани от журналисти. Всичко това звучи като научна фантастика в страна, където магистратът ти се пада съсед, кум или шурей на местния полицай. И после чудо голямо, че „домашният арест“ е по-предпочитан от реалното наказание. Домашен арест, при който вероятно ще се редят приятели на гости и ще се въртят наздравици за „щастливо решение“.
А истинските жертви? Христина и Марти се борят за живота си, близки и приятели качват снимки с отчаяние и болка, а обществото се задавя от гняв. Но на съдът не му дреме на „топузите, на ….везните“, той е добре смазан механизъм, смазан не с масло, а с нещо друго, много по-хлъзгаво – корупция.
И нека пак си зададем простия въпрос: проблемът в законите ли е? Не. Проблемът е в хората с черни тоги, които ги прилагат като селективен филтър – за едни има тежест, за други – домашен арест.
Държава, в която престъпникът спи спокойно в леглото си, а жертвите се борят за живот в реанимация, не е правова държава. Тя е карикатура. И в тази карикатура съдът играе главната роля – не като символ на справедливостта, а като нейно погребално бюро.
