Козаревската „пророчица“, ямболски радини вълнения и смехотворна истерия на шепа празни кратуни

Има един стар човешки навик, по-древен от държавите, по-древен от империите и вероятно почти толкова стар, колкото първия човек, който е видял гръмотевица и е решил, че небето лично е дошло да му търси сметка. Нарича се паника.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

От едната страна на историята винаги са стояли хората, които анализират, смятат рисковете, претеглят последствията и вземат решения. От другата страна неизменно са стояли онези, които още преди да е паднала първата капка дъжд вече са обявили Всемирния потоп, края на цивилизацията и неизбежното пристигане на четиримата конници на Апокалипсиса.

Съдейки по последните изявления около авиобаза „Безмер“, Ямболско е решило да възроди тази древна традиция в целия ѝ блясък.

Кметицата на Козарево Теодора Тачева обяви, че едва ли не районът е принесен в жертва, че хората били превърнати в живи мишени и че едно решение за разполагане на американски самолети-цистерни автоматично превръща България в първа линия на световна война.

Човек остава с впечатлението, че в Безмер не кацат летателни машини за зареждане с гориво, а лично армията на Саурон е построила Мордор между Ямбол и Тунджа.

Да внесем малко скучна реалност в този фестивал на самонавиването.

България е член на НАТО. Не от вчера. Не от миналата седмица. Не защото някой се е събудил една сутрин с лошо настроение. Членството в съюз означава не само да получаваш защита, а и да участваш в общата система за сигурност. В света на „интелигентните“ държави няма меню тип „само ползите, без задълженията“.

Както гласи старата мъдрост: „Който иска мед, трябва да търпи жилото.“

Няма как да настояваш съюзниците ти да дойдат на помощ при криза, а когато настъпи момент да предоставиш база, логистика, инфраструктура или подкрепа, да изпаднеш в истерия, сякаш са ти поискали семейното наследство.

За да искаш, трябва да можеш и да даваш. За да получаваш доверие, трябва първо да покажеш надеждност. За да бъдеш партньор, трябва да се държиш като такъв. Но тези принципи очевидно отстъпват пред по-любимия балкански спорт: масовото самонасиране.

Според последната серия от апокалиптичния сериал „Безмер: Последните дни“, Иран едва ли не вече зарежда ракетите, настройва дроновете и чертае картата към Козарево.

Тук възниква неудобният въпрос: по какъв маршрут точно?

Между България и Иран няма обща граница. Между тях има държави, въздушни пространства, системи за контрол, радари, противовъздушна отбрана и интереси на страни, които едва ли ще ръкопляскат на идеята някой да си разхожда ракети над главите им.

Това не е Близкият изток от холивудски екшън, където злодеят натиска едно копче и магически достига навсякъде по света без последствия. Турция не е ничия ничия земя. Кипър не е празно поле. Европейското въздушно пространство не е квартална улица без светофари.

Всяко подобно действие носи огромни дипломатически, военни и стратегически последствия, които сериозните държави изчисляват внимателно.

Но сериозният анализ рядко е толкова атрактивен, колкото драматичното размахване на ръце пред телевизионните камери.

Още по-забавно е, че към този хор на страховете се присъединяват и някои политици, чиито стратегически разсъждения понякога напомнят интелектуалната дълбочина на черноморска граца. Вместо анализ получаваме легенди. Вместо факти получаваме слухове. Вместо разум получаваме народопсихологическа версия на развален телефон. Някой казва „самолети-цистерни“. Следващият чува „военна операция“. Третият разбира „ядрена война“. Четвъртият вече купува консерви. Петият чака края на света. Шестият организира протест.

Така се раждат обществените психози.

Не от реални опасности, а от лавината на страховете, която хората сами търкалят по склона. Това не означава, че риск няма. В международната политика риск винаги има. Той съществува и когато правиш нещо, и когато не правиш нищо. Историята обаче е доказала едно: държавите не печелят уважение, чрез страхливо криене зад пердетата.

Печелят го чрез последователност, надеждност и способност да поемат разумни отговорности.

Именно в сложни моменти се разбира кой е съюзник и кой е просто случаен пътник, качил се в автобуса само защото билетът е бил евтин. Колкото до обвиненията към Румен Радев, критики към него могат да се отправят по много теми. Достатъчно много. Някои напълно заслужени.

Но когато става дума за използването на съюзническа инфраструктура от съюзнически държави, драматичните обвинения в национално предателство звучат повече като предизборна кръчмарска реторика, отколкото като сериозен държавнически анализ.

А кметицата на Козарево вероятно би била далеч по-полезна за своите жители, ако вложи същата енергия в местните проблеми, вместо да прогнозира Третата световна война от разстояние четири километра до авиобазата.

Защото Безмер няма да изчезне. Ямбол няма да бъде изпарен. България няма да престане да съществува. Светът няма да свърши заради няколко самолета-цистерни. Ще отмине и тази буря от телевизионни прогнози, както са отминали хиляди други. А след време ще остане само поредният урок, че паниката винаги тича по-бързо от разума, но почти никога не стига по-далеч.

Както е казал Марк Твен: „Прекарах много страшни неща в живота си. Някои от тях наистина се случиха.“ Останалите са били просто слухове. И обикновено са започвали от някое село.