Кукловодът от „Дондуков“ го играе „сутеньор“: Нареди ги, критикува ги и накрая ще ги нарита по „магистралата“
Има един стар трик в политиката. Когато искаш да изглеждаш над нещата, първо помагаш те да се случат, после заставаш отстрани и ги критикуваш. Така хем си в играта, хем си чист. Нещо като подпалвач, който после носи кофата с вода и се снима пред камерите.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Радев отново намери виновни. Кабинетът бил на „сглобката“. Министрите били случайни, слаби, неподготвени. Всичко това го чухме с тон на строг преподавател, който поправя контролно, написано от други. Само че има един дребен детайл. Вицепрезидентът му одобри същите тези хора. А вицепрезидентът не е квартален наблюдател, а неговият най-близък съратник. Ако кабинетът е грешка, то грешката е минала през собствената му врата.
Тук логиката става интересна. Ако министрите са некадърни, кой ги допусна? Ако са удобни, за кого са удобни? Ако са временни, кой има интерес да останат само до следващите избори? Въпросите не са сложни. Просто са неудобни.
Кабинетът изглежда като театрална трупа, събрана за кратък сезон. Премиерът стои като човек, който знае, че представлението ще падне, но се надява поне билетите да се продадат. Някои министри говорят много, други по-малко, но общото е едно: усещането, че са поставени там не за да променят системата, а за да я пазят в режим на изчакване. Да не стане беля. Да не тръгне държавата в непредвидена посока. Да стигнем до изборите без катастрофа.
Андрей Гюров например никога не е впечатлявал с ярко присъствие. Сега изведнъж трябва да носи тежест, която изисква характер и твърдост. Отстрани изглежда като студент, оставен да води лекция вместо професора. Други министри пък приличат на хора, които повече мечтаят за телевизионен дебат, отколкото за реална реформа. Шум има. Резултати не особено.
И тук идва по-голямата картина. Президентството, откакто Радев е начело, не просто изпълнява функции. То играе. Институцията стана по-видима, по-гласовита, по-настъпателна. Вече не е арбитър, а активен участник. И когато активният участник критикува терена, който сам е помогнал да се подреди, човек започва да се пита дали това не е част от по-голяма стратегия.
Сценарият изглежда прост. Поставяш компромисен кабинет. Оставяш го да събере негативите. После излизаш с репликата „аз ви казах“. Накрая обираш политическия дивидент от разочарованите. Това не е гениално. Това е практично.
Проблемът е друг. Държавата не е шахматна дъска, а хората не са пешки. Всяко „избутване до изборите“ има цена. Всяко временно решение създава трайни последици. Иронията е, че докато всички играят на надлъгване, институциите стават по-силни не защото работят добре, а защото другите изглеждат по-слаби.
В крайна сметка не става дума дали Радев е хитър. Вероятно е. Става дума, дали тази хитрост работи за страната или за следващия политически проект. А това са две различни неща, колкото и да се опитват да ги представят като едно и също.
Политиката е най-курвенската професия, ако въобще може да бъде наречена така. И, ако целта е просто някой да изгори, за да може друг да изглежда чист, тогава проблемът не е в министрите. Проблемът е в „сутеньора“.
