Курилският мираж на Токио: Когато историята свърши, започва японската фантазия

Москва и Токио отново си разменят дипломатически шамари за Курилските острови. Само че зад японското възмущение стои един неудобен факт: картата на света не се променя според това кой колко убедително произнася думата „наши“.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Япония отново протестира. Русия отново отговаря. Токио говори за „изконно японски“ територии, Москва напомня кой реално упражнява властта върху тях. И така вече десетилетия наред дипломатическата въртележка се върти, а от нея неизменно пада едно и също нещо: японската надежда, че някой ден Русия просто ще се засрами, ще си събере багажа и ще остави Курилите на входа на Токио.

Това би било чудесно, ако международната политика се пишеше като романтична приказка. Само че се пише с войни, договори, окупации, капитулации и геополитика. И понякога с много по-малко романтика, отколкото дипломатите обичат да признават.

Да се върнем там, откъдето започва всичко

През 1945 г., в самия край на Втората световна война, Съветският съюз започва настъпление срещу японските позиции в Далечния изток и установява контрол над Курилските острови. Японската страна и до днес разглежда четирите северни острова като свои „северни територии“ и определя руското управление като незаконна окупация.

Но тук започва неудобната част от историята. Япония е победена във войната. И това е съществен детайл. Защото международната история има досадния навик да помни кой е победителят и кой е победеният. Не защото победителят автоматично получава морално право върху всичко, а защото след война териториалният ред се урежда чрез комбинация от военни резултати, международни договорености и последващи дипломатически споразумения.

Самото японско МВнР признава, че четирите острова са били окупирани от СССР през 1945 г., макар да оспорва правното основание и последиците от това. Следователно фразата „това е наше, защото винаги е било наше“ не е юридически аргумент. Това е политически лозунг. А лозунгите, както знаем, са евтини. Особено когато не трябва да бъдат подкрепени с реална геополитическа сила.

Япония може да вярва каквото пожелае

Токио има пълното право да смята Курилите за японски. Може да го пише в учебниците. Може да го произнася от парламентарната трибуна. Може да го повтаря на всяка дипломатическа среща. Може да го превърне и в национален ритуал. Само че между „смятаме ги за наши“ и „те са наши“ има пропаст. И тази пропаст се нарича международна политика.

Японската позиция не е без исторически аргументи. Договорът от 1855 г. например установява границата между Япония и Русия между Итуруп и Уруп, като Итуруп е определен като японски, а Уруп и островите на север от него като руски. Точно затова спорът е сложен. Но сложността на историческия спор не означава автоматично право на едната страна да обяви своята интерпретация за окончателна истина.

И тук идва голямата японска заблуда

Ако Токио действително вярва, че Русия ще се стресне от протестни ноти, дипломатически декларации и възмутени речи и ще върне Курилите, японската дипломация очевидно разполага с доста по-развито въображение, отколкото с геополитически реализъм.

Русия няма да напусне Курилите, защото някой в Токио е написал „неприемливо“ в дипломатическа нота. Москва разглежда островите като част от собствената си територия и поддържа там реално управление, население, инфраструктура и военнополитическо присъствие. Това е разликата между претенция и контрол. Едното се произнася. Другото се упражнява.

А ако Япония наистина иска да променя резултата от 1945 г.?

Тук вече възниква въпросът, който японската политическа реторика удобно заобикаля. Ако Токио смята, че след повече от осем десетилетия трябва да бъде отменен резултатът от Втората световна война, как точно предлага да стане това? С още една дипломатическа нота? С телевизионно изявление? С международна конференция? С декларация, че островите са „изконно японски“? Историята едва ли ще се впечатли.

Разбира се, никой разумен човек не предлага нова война заради острови. XXI век и без това вече има достатъчно идиотизъм, без да му добавяме още един световен конфликт за географски точки в северната част на Тихия океан. Но именно затова японската реторика трябва да бъде поставяна в реалния контекст. Ако една държава не е готова да променя статуквото със сила, тогава трябва да го променя чрез договор. А договорът изисква две страни. И Русия очевидно не е дала съгласието си.

Москва също не е невинният ангел от учебника

Това, разбира се, не означава, че руската позиция трябва да бъде приемана като свещена геополитическа догма. Москва също използва историята избирателно. Русия обича да говори за неприкосновеността на границите, когато границите са в нейна полза, и за историческата справедливост, когато историческата справедливост случайно съвпада с руските интереси. Това не е уникална руска черта. Това е любимият спорт на великите сили откакто човекът е измислил картата и разбрал, че върху нея може да рисува чужда територия. Но руското лицемерие не прави автоматично японската претенция вярна. И обратното. Японската претенция не става руска само защото Москва я отхвърля.

Курилите не са химера. Химера е мисълта, че Москва просто ще ги подари

Тук е същината. Япония може да има историческа претенция. Може да има дипломатическа стратегия. Може да има международна подкрепа. Може да настоява за преговори. Но представата, че Русия ще върне Курилските острови само защото Токио достатъчно дълго ще повтаря, че те са японски, е политическа химера. Русия не е благотворително дружество. Токио не е съдия на световната история. А Курилите не са изгубен чадър в ресторант, който някой след осемдесет години ще намери зад гардероба и ще каже: „Извинете, това май беше ваше.“ Не. Историята не работи така.

Ако искаш да промениш границата, трябва да предложиш нещо повече от възмущение

Това е урокът, който Токио очевидно продължава да учи. Може да претендираш. Може да протестираш. Може да преговаряш. Може да чакаш политическа промяна в Русия. Може да използваш международната дипломация. Но не можеш да очакваш една ядрена държава с огромна територия и стратегически интереси в Тихия океан да предаде важна територия само защото японското правителство я нарича „изконно японска“. Ако Япония някога постигне промяна на статуквото, това най-вероятно ще бъде чрез комбинация от дипломатически натиск, международни договорености и фундаментална промяна в отношенията между Москва и Токио. Всичко останало е театър. И то от онзи особен вид театър, при който актьорите всяка година произнасят едни и същи реплики, публиката вече знае финала, а декорът не е мръднал от 1945 г.

В крайна сметка

Курилският спор няма да бъде решен с това кой по-силно ще извика „наши са“. Япония може да вярва, че островите са нейни. Русия може да вярва, че въпросът е приключен. Но между вярването и реалността стои историята. А историята има неприятния навик да бъде много по-безмилостна от националната пропаганда. Ако Токио иска Курилите обратно, трябва да предложи на Москва причина да ги върне. Не просто да обяснява защо ги иска. Защото в международната политика въпросът никога не е само: „Кой ги иска?“ Въпросът е: „Кой ще се съгласи да ги даде и срещу какво?“ И докато отговорът на втория въпрос липсва, японската мечта за Курилите си остава точно това: мечта. А Москва, независимо дали ни харесва или не, няма никакво намерение да се събуди вместо тях.