Любослав Костов: Как да бутнеш държавата, докато твърдиш, че я спасяваш

В българската политика има едно златно правило: когато не знаеш какво точно искаш, поискай всичко наведнъж и на висок глас. Ако не стане, обяви, че народът е виновен, че не те е разбрал.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

ПП–ДБ отново са на сцената с познатия репертоар. Протест. Натиск. Апокалиптична реторика. И този път залогът не е просто оставка, а влизане в 2026 година без бюджет. Не защото няма решение, а защото някой е решил, че политическият театър е по-важен от държавното управление.

Да искаш оставка е нормално. Това е част от демокрацията. Да призоваваш хората на улицата, за да блокираш бюджета на държавата, вече е друга категория. Това не е натиск за промяна. Това е натиск върху здравия разум.

Бюджетът не е свещена крава, но не е и пост във Facebook. Ако има проблеми, има процедура. Първо четене, второ четене, поправки, дебати. Парламентът не е декор, а инструмент. Или поне би трябвало да е. Вместо това виждаме опит за заобикаляне на институциите с лозунги от типа „или ние, или хаос“.

Любослав Костов призова за действия, които очевидно не са припознати от хората като свои. Реакцията не беше вълна от ентусиазъм, а по-скоро повдигната вежда и въпросът „тези добре ли са“. Но ПП–ДБ решиха, че това е точно моментът да яхнат всяко недоволство, независимо дали им принадлежи или не. Позната тактика. Стар номер. Ново разочарование.

Проблемът не е, че хората не протестират. Проблемът е, че не протестират за това. Народът иска сигурност, предвидимост, някаква нормалност. Не иска да бъде използван като жив щит в поредния опит за връщане във властта на всяка цена.

А спиралата от избори? Тя вече не плаши никого. Тя просто уморява. И най-лошото е, че всички знаят как завършва. Не с нови лица, не с нов морал, а със същите стари маймуни, които от 35 години скачат от клон на клон и се хранят от гърба на същия този народ, за когото уж се борят.

Всичко това се случва, защото няма ясно формулирани народни искания. Няма излъчени лидери отдолу нагоре. Има само политически елити, които си говорят помежду си, докато твърдят, че говорят от името на всички.

И така, докато едни викат „промяна“, а други „стабилност“, България отново е тласкана към пропастта. Не защото няма път, а защото някой отказва да върви по него, ако не е първи в колоната.

Иронията е пълна: уж новите партии, уж новият морал, а методите – стари, изтъркани и болезнено познати. Само че този път сметката не е тяхна. Както винаги.