Марина Кискинова си тръгна без аплодисменти – защото такива явно не се полагат на достойните

В света на телевизионната „справедливост“, където всичко се решава между две имейлчета и един подпис, Българският спортен тотализатор реши, че Марина Кискинова вече не е нужна. Осем години ефир, усмивки, жива енергия и присъствие – изтриват се с едно „закриване на щата“. Е, щатът, разбира се, се „закри“, но на негово място изгря ново лице – случайно, нали.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Кискинова не получила шанс да се сбогува с публиката. Не ѝ позволили дори едно „благодаря“ в ефир. За телевизията, която толкова обича да показва печелившите, явно загубилите не са за показване.

Но истинският спектакъл започва зад кулисите – там, където колеги се усмихват пред камерите, а зад тях се упражняват в изкуството на мълчаливото съгласие. Никой „не знаел“ какво ще се случи. Разбира се, не знаел – защото в телевизионния свят знанието е най-опасното нещо. По-добре да клатиш глава и да кимаш с професионална загриженост. Така се оцелява.

Марина пише с благодарност. Тя още вярва, че добротата е сила. Тъжно, нали? В епохата на PR усмивките и договорите с малък шрифт, искреността звучи почти скандално. Да благодариш на хора, които вече са ти обърнали гръб – това е модерна форма на героизъм.

А партньорството ѝ в ефир? Телевизионните „приятелства“ живеят точно толкова, колкото и рекламните паузи. След тях – нов кадър, нова усмивка, нова фасада.

Истината е проста: системата не търпи хора, които вярват, че добрата работа е достатъчна. Важно е да си удобен, не да си добър. И Марина Кискинова просто не е била удобна.

Но нека бъдем честни – няма нищо по-българско от това да уволниш някого без предупреждение и да обявиш, че „щатът е закрит“. Класика. Само дето в този филм зрителите вече знаят кой губи, и той не е публиката.