Миконос: Лакомо дупе, два к..@ чупи! Златните кокошки се научиха да летят до други дестинации

Дълги години Миконос беше туристическият Олимп на Егейско море. Островът, където един коктейл струваше колкото седмична сметка за ток, а бутилка вода понякога се оценяваше сякаш е донесена лично от Посейдон в кристална амфора от дъното на Атлантида.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Днес обаче боговете на печалбата изглежда са напуснали храма.

Според местния бизнес оборотите са се сринали с до 70%, а ресторанти, клубове и бутици гледат към улиците с онзи поглед на човек, който цяла вечер е чакал богат чичо от Америка да му остави наследство и накрая е получил само поздравителна картичка.

Картинката е почти поетична.

Години наред местният туристически модел приличаше на рибар, който е уловил огромна риба и вместо да я нахрани, започва ежедневно да я дере за люспи. Докато един ден рибата не си тръгне. Или в случая не се затвори в луксозната вила с басейн, частен готвач и собствен бар.

Защото богатите туристи направиха нещо шокиращо и неочаквано за част от местните предприемачи: започнаха да смятат.

Оказва се, че човек може да има десетки милиони евро и въпреки това да не изпитва непреодолимо желание да плаща четирицифрени суми за вечеря, която на друго място струва десет пъти по-малко. Богатството не е заболяване, което води до внезапна загуба на способност за аритметика.

Вместо да участват в ежегодния фестивал „Балъшко дране“, много от заможните гости просто се затварят във вилите си. Там си организират партита, канят си готвачи, доставят си всичко необходимо и гледат залеза без да финансират поредния експеримент по ценообразуване.

Резултатът е болезнен за местната икономика. Парите пристигат на острова, но не стигат до касовите апарати.

Още по-забавна е една друга особеност. Част от собствениците на хотели, ресторанти и заведения самите предпочитат да почиват по други дестинации, когато дойде време да харчат собствените си пари. Богатите гърци също често избират други места за ваканция. Но когато дойде моментът за приходите, всички погледи се обръщат към чужденците с надеждата те да напълнят сметката.

Логиката е впечатляваща.

Местният елит не желае да плаща местните цени, но очаква германци, французи, британци и американци да го правят с усмивка.

Що се отнася до балканските туристи, ситуацията също не е особено обещаваща. Средностатистическият българин не разглежда Миконос като туристическа дестинация, а като финансово предупреждение. За цената на един обяд там може да организира цял уикенд на друго място и дори да му останат средства за един чувал тоалетна хартия.

Румънските туристи също обикновено пресмятат внимателно разходите си. Те идват на море да почиват, а не да участват в телевизионно състезание под надслов „Познай колко струва тази салата“.

Турците пък разполагат със собствена туристическа индустрия с огромни курорти, луксозни комплекси и километри крайбрежие. Не е нужно да прекосяват морето, за да получат слънце, плаж и обслужване.

И така Миконос се оказва жертва на собствената си алчност.

Островът години наред продаваше не море, не плажове и не туристическо преживяване. Продаваше престиж. Но престижът е като шампанското. Ако прекалено дълго вдигаш цената и твърде често разреждаш съдържанието, накрая клиентите откриват, че има и други бутилки.

Днес празните маси и полупразните улици изпращат послание, което не се нуждае от превод на нито един език.

Алчността може да носи рекордни печалби за известно време. След това обикновено „духа супата“.

А тя, за разлика от туристите, винаги остава в излишък.