Милиционерска идилия: Когато шамарът беше равнозначен на превъзпитание, като пенецелина който лекуваше всичко
Ех, едно време, когато „днешната милиция не бие, ама снощната много биеше“, животът сякаш вървеше по простата логика на гумената палка и увещанието „признай си, ще ти олекне“. Носталгията по онези години на „светъл строй“ вероятно идва от това, че някои са забравили кой точно светеше – дали утрото на комунизма, или флуоресцентната лампа в мазето на районното.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Милиционерската джазова симфония
В онези дни разпитът започваше с ритуал – тържествено сваляне на коланите (не на следователя, а на арестувания), шамари с такава звучност, че съседните села можеха да организират ансамбъл „Златните длани на другаря следовател“. „Профилактика“ се наричаше това – в онзи тържествен смисъл, в който аспиринът лекува всичко.
Ако случайно си се „запътил към бъдещето“ със съмнителна визия, можеше директно да те пометат от улицата. И кой ще пита къде си отишъл? Вързват те за парното, защото освен отопление, то беше и инструмент на истинската социалистическа справедливост. „Говори!“, нареждаше следователят, подпрял телефона с шайба – социалистически айфон, който ставаше както за комуникация, така и за „разговори на по-висок тон“ върху гърба на арестанта.
„Къде учиш, къде работиш?“
Първият въпрос на всеки милиционер звучеше като слоган на съветски плакат. Сякаш ако кажеш „безработен“ или „ученик“, автоматично се превръщаш в криминален елемент. Нямаше как да минеш между капките – а ако случайно успееш, винаги имаше готов шамар да те „профилактира“.
Между другото, да те питат дали ти си „убил Ботев“ или „предал Левски“ беше част от хумора на работното място в милиционерските управления. Нали казват, че в тежките времена хуморът е спасение. Само че когато ти избиват зъбите, докато смучеш лукчета, хуморът ставаше… как да кажем… социалистически тежък.
Система за „възпитание“
Превъзпитанието с бой беше народен спорт – нещо като игра на думи, но с юмруци и палки. Ако не си бил виновен, просто още не си го осъзнал – милицията щеше да ти помогне. Каква ти адвокатска защита? Това е за буржоазните изнежени души. Ако кажеш „нямам доказателства за вината ми“, следваха още няколко шамара, та „доказателствата“ сами да паднат от небето.
Имаше, разбира се, „правилни“ хора – деца на партийци, доносници и прочие „златна младеж“, които неизменно бяха „подведени“. Ако някой „маминко“ се окажеше в разгара на скандал, виновният винаги се намираше другаде – в най-лошия случай у съседното село.
Сравнение с днешния ден
Днес милиционерските методи са като изчезнал динозавър – спомен, обрасъл с носталгия и страх. Сега полицията те пита за документите, а не за родословното дърво. Имаш право на адвокат, на мълчание, на съд – и ако не го знаеш, поне можеш да го „гугълнеш“.
Но онези времена оставиха своите следи – като лафът „един бой ще изтърпя, ама съд няма да гледам“. Преживялата милиционерска романтика е напомняне какво се случва, когато властта има гумена палка в едната ръка и телефон с шайба в другата.
Нека си припомним с усмивка и лека насмешка, че дори шамарите на историята понякога служат за респект – и за уроци.
