Миро, Мирооо, Мироооо, доктор Гълъбова пита за тебе: Един пост за жена си не можеш да напишеш, като хората – тръгнал си държавата да оправяш…
Има любовни писма. Има и препоръки за работа. Понякога двете се бъркат. Особено когато човек реши да защити половинката си, но го направи така, сякаш я предлага на борсата за кадри – „отличник, Харвард, дисциплина, награди, без забележки“.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Постът на Мирослав Иванов за Лена Бориславова тръгна с добро намерение, но стигна до странен резултат. Вместо „обичам те“, получихме „неслучайно“. Вместо топлина – списък. Вместо семейство – портфолио.
Четеш и се чудиш: това признание ли е или мотивационно писмо? Съпруг ли говори или колега от отдел „Човешки ресурси“? Ако любовта е огън, тук тя е описана като добре поддържана печка с технически паспорт.
Нищо лошо в постиженията. Напротив. Само че когато изредиш всичко – университети, класации, награди – а пропуснеш най-елементарното „човек“, „жена“, „майка“, „партньор“, започва да се чува едно кухо ехо. Както казва народът: много шум за нищо, а най-важното – премълчано.
Оттук нататък сцената вече не е негова. Влиза публиката. А българската публика, знаем, не яде доматите с колците. Тя чете между редовете, души въздуха и си казва: „Я чакай малко“. Когато защитата е прекалено старателна, хората започват да се питат от какво точно се защитаваш.
И така, без да е казано нищо пряко, интернетът започна да си довършва изреченията сам. Клюките се завъртяха като вятър в празна мелница. Нищо доказано, всичко обсъждано. Защото когато оставиш празно място, народът ще го запълни – и то с фулмастер.
Тук е големият парадокс: опитът да покажеш стабилност произведе съмнение. Опитът да излъчиш морална височина прозвуча като говор от трибуната, не като глас от кухнята. А семейството, колкото и публично да е, не се крепи на дипломи, а на думи, които не се мерят с успех.
В крайна сметка този текст не казва лошо за Лена. Нито доказва нещо за Миро. Той просто показва колко е лесно в България да напишеш нещо с най-добри намерения и да го превърнеш в обществен ребус.
Поуката?
Когато говориш за човека до себе си, не започвай от „неслучайно“. Започни от „обичам“.
Всичко друго е шум като празна тенекия – търкаля се надолу и събира коментари.
А народът ще си приказва. Това му е работата.
