Морал под наем и бездарното квичене в праймтайма от инсулиновия диетик Ивайло Мирчев

Когато Ивайло Мирчев прекрачи прага на студиото на Цветанка Ризова, човек можеше да си помисли, че влиза не гост, а апостол на новата медийна етика. Липсваше само ореолът. Всичко останало беше налице: патос, строго вдигнат показалец и онзи особен тон, с който политикът обяснява на журналиста как трябва да си върши работата.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

В ефира на „Лице в лице“ моралната проповед продължи. Темата беше висока: свобода на словото. Подтемата още по-висока: кой кого обслужва и кой пази модела „Борисов–Пеевски“.

Интересно е как човек може да говори за безпристрастност с такава страст.

Трибуната в студиото

Мирчев се държа така, сякаш е на парламентарната трибуна. Разликата е, че в парламента поне има процедурни правила. В студиото има въпроси. А въпросите понякога са неудобни.

Когато политик започне да чете морал на медиите, това винаги звучи като сценка от театър на абсурда. Представете си клиент, който се кара на сервитьора, че супата му е твърде гореща, докато самият той си я донесъл от тях.

„Медиите трябва да са обективни“, каза той. Прекрасно изречение. Само че обективността не се постига с назидание, а с правила. А правилата се пишат в парламента. Там, където той седи от години.

Законодателната тишина

Ако наистина има толкова силно желание да бъде коректив на журналистиката, вариантите са няколко.

Първият е радикален: да напусне удобното кресло и да стане журналист. Да усети какво е да ти задават въпроси тези, кото са извикани да ти отговарят.

Вторият е по-прозаичен: да прокара законодателни промени, които реално гарантират прозрачност на собствеността и финансирането на медиите. Такива проекти от години стоят в чекмеджетата. Но явно чекмеджетата са по-удобни от реформите.

Третият вариант е най-лесният: да продължи да говори глупотевини.

И той избра третия.

Франкенщайнът на коалицията

Същите хора, които днес заклеймяват модела, вчера се коалираха с него. Сглобиха правителство тип „Франкенщайн“ и после с изненада установиха, че чудовището има собствен характер. Политиката не е лаборатория за ученически експерименти. Когато сглобиш части от различни тела, накрая получаваш не хармония, а шевове.

И когато проектът се разпадне, вината удобно се прехвърля върху медиите. Те питали неправилно. Давали време на когото не трябва. Канели когото не бива.

Странно. Когато ефирът е удобен, това е „плурализъм“. Когато е критичен, става „обслужване“.

Камери в курниците и вятърни хоризонти

Да не забравяме и визионерските идеи на критика Мирчев. Борба с престъпността, чрез камери навсякъде. Енергийна независимост, чрез гори от вятърни турбини в морето. Звучи модерно. Почти като презентация на стартираща компания, която още няма продукт, но има много слайдове.

Проблемът не е в идеите. Проблемът е в лекотата, с която се хвърлят като лозунги. Камерата не замества съдебната реформа. Турбината не замества стратегическото планиране. Политиката не е сбор от мемета.

Катарзис в праймтайма

Най-любопитен остава въпросът за внезапния катарзис. Как човек от утвърден червен политически род се събужда един ден, като рицар на свободното слово? Дали причината е философско прозрение? Или просто неудобните въпроси на водещата?

Моралът, когато идва в праймтайма, често прилича на рекламна пауза. Появява се внезапно, говори високо и свършва бързо.

Логиката на огледалото

Ако един политик твърди, че медиите са зависими, логичният въпрос е: кой е създал условията за тази зависимост?

Ако един депутат иска „чистка“ от служебния кабинет, редно е да си спомни, кой назначава служебното правителство. В случая това е Румен Радев, чрез своето доверено вице Йотова. Политическата реалност не се променя с желание. Тя се променя с мнозинство. А мирчев е хубаво да се подсети сам, че след една такава чистка, такива като него и другарите му няма да имат възможност да заемат освободените места. Помним, че Радев ги определи, като „грешка“ и „шарлатани“.

И тук стигаме до простото заключение: по-лесно е да обвиняваш журналистите, отколкото да произведеш резултат.

Гюрлутията като стратегия

В българската политика гюрлутията често замества съдържанието. Вдигаш глас, говориш за морал, сочиш с пръст. Публиката се разсейва. Темата се измества. Реалните въпроси потъват.

Но бръщолевенето не е реформа. И моралът не се доказва с монолози.

Истинската свобода на словото не се защитава с речи в студио. Тя се защитава с последователност. С приемане на закони. С отказ от двойни стандарти. С поемане на отговорност.

Всичко друго е театър и както обича да казва един брадат скулптор и неуспешен политик -„Пунта Мара“.

АВТОР: ЯНЧО НИКОЛОВ