Нагли келеши подлудиха цяла Дупница: МВР спят мечи сън, а родителите са „вдън горите телилейски“

В Дупница, изглежда, е възникнала нова форма на градски транспорт. Не става дума за автобуси, таксита или велосипеди, а за нещо далеч по-величествено. По улиците и пешеходните зони препускат вчерашни пикльовци, въоръжени с електрически тротинетки, самочувствие до небето и познания по Закона за движение по пътищата, събрани вероятно от картинки от дъвки Турбо.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Според сигнали на граждани, група малолетни демонстрират ежедневно как изглежда пълното пренебрежение към всякакви правила. Зигзагообразно движение по платното, рискови маневри, возене по двама и трима на едно превозно средство и агресивно отношение към останалите участници в движението. С други думи, поведение, което сякаш е вдъхновено от състезателна видеоигра, а не от реалния свят, в който грешките понякога струват здраве и живот.

Най-интересният въпрос обаче не е какво правят тези деца. Децата по природа са импулсивни, търсят граници и често проявяват безразсъдство. Истинската загадка е къде са възрастните.

Защото когато едно дете се държи така, това може да е инцидент. Когато група деца системно демонстрират подобно поведение седмици наред, вече говорим за нещо друго. За липса на контрол. За липса на възпитание. За липса на елементарно усещане, че свободата върви ръка за ръка с отговорността.

Създава се впечатление, че някои родители са възприели модерната педагогическа философия „остави го да се развива“. Толкова успешно са я приложили, че децата очевидно се развиват напълно самостоятелно, без досадната намеса на правила, забрани и авторитет. Вероятно семейните разговори за безопасност са заменени с краткото: „Вземи тротинетката и гледай да не ми звънят от полицията.“

Да крещиш на майка с детска количка да се маха от място, предназначено именно за колички, изисква особено ниво на арогантност. Това не е проява на смелост. Това е проява на възпитателен вакуум. Вакуум, в който уважението към другите хора липсва така категорично, както липсва и усещането за последствия.

Проблемът не са тротинетките. Не са и велосипедите. Проблемът е убеждението, че обществото е длъжно да търпи всяка прищявка, всяка агресия и всяко безразсъдство, защото извършителите са деца. Не, не е длъжно.

Всеки гражданин има право да се движи спокойно по тротоарите и пешеходните зони, без да се оглежда дали срещу него няма да излети поредният самозабравил се „шампион“, който смята правилата за препоръчителни, а останалите хора за подвижни препятствия.

Най-тъжното в подобни ситуации е, че последствията рядко остават само за виновните. Един ден някой може да пострада тежко. Тогава всички ще задават въпроса как е било допуснато това. Отговорът ще бъде прост и неприятен: защото дълго време безотговорността е била приемана за детска игра, а липсата на възпитание е била прикривана като „палавост“.

Обществото няма нужда от малки господари на асфалта. То има нужда от деца, които разбират, че правата вървят с отговорности, а уважението към другите не е екстра, а задължение. И това не се учи от тротинетката. Учи се вкъщи.