Натовският генерал, който бълнува за Червения площад: Да не стане гласувахме за Радев, получаваме и Пеевски, и Путин?!
И така, сцената е подготвена. Прожекторите светят, музиката гърми, а публиката чака своя спасител. След почти час драматично закъснение, сякаш режисирано за повече напрежение, той се появява. Не кой да е, а „натовският генерал“ Плешавян, който някак все по-убедително играе ролята на човек с афинитет към изток.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
И точно когато човек очаква да чуе нещо за евроатлантически ценности, зад него на видеостената се появява нещо доста по-… топло в цветово отношение. Българското знаме, редом до руското. Символика? Случайност? Или просто лош избор на PowerPoint шаблон? Следва и кадър с Путин, за да няма никакво съмнение каква е „естетиката“ на вечерта.
Ето я и „Прогресивна България“ – уверено крачеща напред, но посоката изглежда подозрително като маршрут към Червения площад. Не че някой ще го каже директно. То и не е нужно. Понякога един слайд струва повече от хиляда думи.
Публиката обаче не се смущава. Тя е дошла за герой. За човек, който „ще спаси България“. От кого точно – това остава малко мъгливо. Но какво значение има, когато надеждата е силна, а фактите – досаден детайл?
В речта си генералът е категоричен: коалиция с ГЕРБ и ПП-ДБ няма да има. Точка. Ясно, твърдо, почти театрално. Само че в този сценарий има един интересен пропуск. Една партия, за която не се казва нищо. Нито „да“, нито „не“. Просто удобно мълчание. Никой не чу нищо за ДПС.
И тук започва истинският сюжетен обрат.
Ако утре се окаже, че именно тази „забравена“ опция се превърне в коалиционен партньор, какво следва? Как изглежда това пред избирателя, който вчера е скандирал по площади, размахвал е знамена и е вярвал, че се бори срещу същото това задкулисие?
Получава се нещо като политическа версия на промоция: гласуваш за Радев, получаваш и Пеевски. Без да си го поръчал.
И тогава идва големият въпрос – не кой е агресорът във войната, а кой е режисьорът на този вътрешнополитически спектакъл. И дали публиката накрая няма да осъзнае, че не гледа героичен филм, а доста добре замаскирана сатира – пасквил.
Само че този път шегата не е смешна.
