На днешния ден е хубаво да си помислим, кои бяхме и искаме ли пак да бъдем такива, или да изчезнем като нация и държава
Трябва да се гордеем, че сме българи. Но същевременно трябва и да се срамуваме, че стигнахме до просешка тояга. Ако продължаваме така ще се заличим, като народ и нация. Ще останем само географско понятие, което ще приюти разни „номади“ избягали от пропадналите си държави и търсещи красиво и спокйно място за нов дом.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Историята ни е богата. Къде героична, къде трагическа. Но моментите на гнет и мъка сме си създали сами със своите дебели глави и неумението да си вземаме уроци от изминалите времена и събития. Велико царство, две робства, диви боляри, алчни и властолюбиви царски синове, възраждане, възрождение, два съюза с неправилните държави и три национални катастрофи. И пак продължаваме да бъдем дебелоглави, твърдоглави и своенравни диви балкански субекти.
Държава без приятели. Заобиколена от съседи, които мразим и на които нямаме доверие. Търсим дружба, а не гоним интереси. Не си държим на думата, не спазваме договори, не уважаваме по-слабите, надменни сме над падналите. И после се чудим, защо никой не ни иска никъде. Не тежим на място, като камъка.
Ще се обединим ли отново под една кауза, както за кратък период в историята ни, след освобождението и идеята за Велика България. Толкова ли са лабилни мечтите ни. Едно-две падения и вдигаме бялото знаме. Позволихме да ни разединят. Да ни накарат да се мразим ваимно, потънали в спорове и интриги, които повече ни вредят, а враговете ни укрепват.
Къде забравихме националните си герои, възрожденците си, писателите, поетите, художниците, строителите, просветителите. Защо се срамуваме да кажем, че сме били под робски ярем,но не сме се предали и не са успели цели 500 годни да ни заличат.
Защо не отвръщаме на обидните квалификации, че сме народ в чиито вени тече турска кръв. Къде са историците ни да разкажат, че не еничерството е погубило България. А точно то е превзело Османската империя – бавно през годините. Защо не разказват истината на младите, че в действителнст вземайки кръвен дан, турците сами си изкопават гроба. Не нашата, а тяхната кръв е омесена с българска.
Нашите момчета са си вземали туркини за жени подобрявайки генофонда на турските поробители. Ами Византия, ромеите- не са ли те онези, които изправяхме не веднъж пред катастрофа. Днес учим децата си,че сме живели щастливо като роби. Подготвяме ги за нов ярем. Нека свикват да приемат робския живот, като благословен.
Учим ги, че с турците сме съжителствали отлично. Ами Батак, Панагюрище, Перущица, Родопа планина, Клисура. Тях трябва да забравим ли? Как ще ги обясним на наследниците си. Като пиянски скандал на междуградско ниво? Стига глупости!
Истината е че в България още има силни и непоколебими мъже. Българските майки още раждат горди и достойни чада. За жалост те не се появат в общественото пространство. То отдавна е заето от мухльовци и предатели. Като че ли някаква зла орисия ни тласка да избираме да ни управляват най-недостойните, страхливите и продажните.
И това мълчание, тази лежерност – търпение до болка, животинско. От къде се пръкна този недъг в народопсихологията ни. Принципно, дори под чужда власт, винаги сме имали представители, които не са спирали да се борят. Хиляди са ни хайдутите.
В боя българинът трудно дава назад. Войните които сме водили в огромния си процент са били смазващи за противника. Българско знаме няма пленено. Единствената армия в света, която със сто хиляди дущи е можела да завладее цяла Европа. Да, смелостта, честта са характерни за обикновенния българин. Онзи който стиска пушката, размахва сабята, ятагана и след това държи ралото, гегата и оставя страната за която се е бил в ръцете на калпавият, страхливия, алчния и продажния.
Тази абдикация от най-висша отговорност е причината години наред да тъпчем на едно място- независимо победители или победени. Отгледахме една самозвана шайка от тарикати, които си помислиха, че е тяхно изконно право да са на върха на държавата ни. А всички нас- длъжници да защитаваме тяхното право да властват над нас.
Докато не оставим отново ежедневните си занимания за насъщния и не поискаме отчет на всички тези самозванци. България ще продължава да е нещастна държава, с бедно население на което периодично му се внушава, че винаги на някой е длъжно за нещо.
„Прераждането“ и новата ни история зависят от всички нас. И, ако сега не се вдигнем като едно цяло, за да поемем съдбата си в собствените си ръце. То ние си заслужаваме съдбата и винаги ще си останем сянка на един славен някога народ, който бавно изчезва под ударите на своите, не чуждите душмани.
