На премиера Радев сякаш Симеон Кобурга му е баща: Онзи беше некадърник и лъжец, този на квадрат
Имаше едно време един президент. Появи се на политическата сцена като народен възмездител, като буря срещу статуквото, като човекът, който щеше да разтърси олигархията, да извади скелетите от гардеробите на прехода и да накара всички виновни да върнат онова, което народът подозира, че отдавна е напуснало държавната каса през различни задни входове.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Народът му повярва и от президент лесно стана министър-председател.
Заканите бяха грандиозни. Речите звучаха като трейлър на холивудски екшън. Българският Батман на политиката летеше над покривите на републиката и сочеше с пръст злодеите. Само че с годините зрителите започнаха да забелязват един досаден детайл. Филмът все не стигаше до сцената с арестите.
Днес, девет години след възхода на Румен Радев като символ на борбата срещу стария модел, сме свидетели на една забавна политическа метаморфоза. Страшилището за корупцията все повече прилича на музейна експозиция. Експонат, който непрекъснато обяснява колко е опасен, но отказва да демонстрира защо.
Въпросът е прост и неприятен. След толкова години гръмки декларации защо обществото не вижда резултатите, които му бяха обещавани? Ако проблемите са толкова очевидни, ако виновниците са толкова известни, ако схемите са толкова ясни, защо държавата не е получила обещаното възмездие?
Тук започва голямото политическо фокусничество.
В продължение на години българската политика прилича на квартален театър. На сцената излизат едни и същи актьори, само костюмите се сменят. Едните викат: „Те са виновни!“. Другите отвръщат: „Не, вие сте виновни!“. А публиката плаща билета под формата на данъци и инфлация.
Сега същият този политически цикъл изглежда се завърта отново.
Бойко Борисов вече спокойно прогнозира завръщането на ГЕРБ във властта. И колкото и да не се харесва на противниците му, подобна прогноза не изглежда лишена от логика. Защото в политиката няма по-добър пиар от разочарованието.
Ако сегашното управление продължи да се препъва в собствените си обещания, ако бюджетните сметки започнат да приличат на ученическо домашно, писано в автобуса пет минути преди часа, ако големите заявки продължат да раждат малки резултати, тогава избирателят неизбежно ще започне да гледа назад.
Не защото е забравил старите грешки. Не защото внезапно е станал фен на някого. А защото българският избирател често не избира между добро и лошо. Избира между познатото разочарование и новото разочарование.
Особено любопитна е темата за бюджета. Споровете около дефицита отново показват една стара българска традиция. Всяко ново управление обяснява как е наследило катастрофа, а всяка опозиция обяснява как по нейно време влакът е летял по релсите със скоростта на японско чудо.
Истината обикновено е доста по-прозаична. Влакът отдавна скърца, но всеки нов машинист обвинява предишния за липсата на въглища.
Междувременно гражданите продължават да чакат обещаните реформи. Чакат справедливост. Чакат работещи институции. Чакат държава, в която политическите речи не се развалят по-бързо от кисело мляко, оставено на августовско слънце.
И именно тук е най-голямата ирония. Хората, които дойдоха да разрушат статуквото, започват все повече да приличат на част от него. Политическите революционери постепенно се превръщат в политически чиновници. Бунтът се превръща в администрация. А гръмотевиците от предизборните речи все по-често се оказват записан звук от тонколона.
Затова днес най-неудобният въпрос към президента и хората около него не е кой е виновен за вчера. Въпросът е защо след толкова години обещания България все още чака утрешния ден, който ѝ беше обещан.Защото народът може да прости грешка.Може да прости провал. Но най-трудно прощава надежда, която е била продадена като сигурност.
А когато обещаният политически ураган се окаже лек пролетен ветрец, избирателят рано или късно започва да търси следващия спасител. И българската история показва, че винаги се намира някой, готов да яхне белия кон и да обещае същото представление с нов афиш.
