На 1 май 1966 година се случва една от най-грозните трагедии край Враца: Некадърно соц. съоръжение погубва 118 души (снимки)
На 1 май 1966 г. край Враца всичко върви по план. Хората маршируват, знамената се веят, речите звучат уверено. Социализмът празнува „успешния поход“ към комунизма. Само че високо над село Згориград една стена на хвостохранилище се къса за да покаже, че строителите нещо не правят нещата, както трябва.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
В 11:25 часа половин милион кубически метра кал, отрови и инженерна самоувереност тръгват надолу. Без разрешение. Без лозунг. За двайсетина минути тази вълна прави онова, което никоя критика не може да направи – показва колко струва една система, когато се сблъска с реалността.
Официално жертвите са 118. Неофициално – много повече. Но числата са деликатна работа. Те трябва да звучат добре. Да не развалят празника. Да не хвърлят сянка върху “постиженията”. И човек се пита: кога едно число е истина и кога е просто удобство?
Тази трагедия не пада от небето. Тя е построена. Буквално. В онези години партията строеше всичко – язовири, заводи, хвостохранилища. Строеше бързо, масово и с ентусиазъм. Само че ентусиазмът рядко е инженерна квалификация. На строежите се срещат ученици с бригадирски ленти, войници със заповеди вместо опит, доброволци с добри намерения и пенсионери с философски разсъждения за живота и бетона. Някъде между тях трябва да се роди устойчиво съоръжение.
Липсата на специалисти се усеща, но не се обсъжда. Защото винаги има решение: ще го оправим в движение. Пукнатини в стената? Ще ги наблюдаваме. Претоварване? Ще издържи. Предупреждения? Ще ги вземем под внимание… и ще продължим. В крайна сметка, ако нещо се счупи, значи просто още не е било “доведено до съвършенство”.
И тук идва онзи неудобен въпрос: когато една стена има пукнатини, това технически проблем ли е или идеологически?
Системата работи на принципа проба–грешка. Само че понякога грешката не е чернова, а трагедия. Калната вълна минава през Згориград, през Вратцата, стига до Враца и помита къщи, хора и илюзии. А някъде в същото време вероятно се оформя доклад, в който “обстановката е под контрол”.
Аварии има и другаде. По заводи, по мини, по язовири. Но те не са тема. Не защото не съществуват, а защото не са удобни. В онези години новините трябва да вдъхновяват, не да задават въпроси. А въпросите са опасни. Те не могат да се цензурират толкова лесно, колкото фактите.
Трагедията във Враца е засекретена. Разбира се. Все пак не може един такъв “инцидент” да помрачи празника на труда. И човек пак се пита: кое е по-страшно – самото бедствие или необходимостта да се мълчи за него?
Докато хората търсят близките си в калта, системата търси правилните думи. Докато войници вадят тела, някой преценява как да изглежда числото. 118 звучи подредено. Управляемо. Почти спокойно.
И все пак има герои. Един миньор с мотор, който крещи на хората да бягат. Спира автобус с деца. Спасени животи. Без фанфари, без доклади, без награди. Истинският героизъм рядко се вписва добре в протокол.
След това идва възстановяването. Държавата помага, строят се блокове, отпускат се средства. Всичко изглежда като грижа. И тук парадоксът е почти елегантен – системата първо създава условията за бедствието, после организира спасението и накрая си приписва заслугата.
Виновници също се намират. Бързо, удобно, подредено. Осъдени. Случаят е приключен. Само че истинските причини остават недокоснати. Те са твърде дълбоки, твърде системни, твърде неудобни.
И накрая остава един прост въпрос, който няма нужда от лозунг: ако всичко беше толкова добре организирано, толкова научно, толкова сигурно, защо една стена трябваше да се скъса, за да се види истината?
Може би защото бетонът не вярва в пропаганда. И защото гравитацията не признава партийни решения.
НДнес паметникът мълчи. И казва повече от всички речи тогава.
