„Ние спечелихме Евровизия“, каза Вигенин…..и Христос заплака …
В България има един особен природен феномен. Когато някой ученик спечели олимпиада, певец вземе награда или спортист стане шампион, от дупките на институциите започват да изпълзяват костюмари с физиономии на хора, които лично сякаш лично са държали микрофона, писали песента и носили тонколоните до сцената. Държавата, която иначе се държи към културата като квартален хазяин към просрочен наемател, внезапно се превръща в „горд родител“. Само дето този родител се появява единствено за снимките и банкета.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
И ето го Кристиан Вигенин. Човекът говори за победата на България на Евровизия така, сякаш лично е държал кабела на озвучаването в Стокхолм, а между две заседания в Европарламента е обучавал Дара на сценично присъствие и вокална техника. Роберта Мецола го поздравила. Той благодарил за 12-те точки. Дипломатическа размяна на музикални салфетки, достойна за прием на круизен кораб с евтино просеко и скариди от метро-хладилник.
Това „ние“ в устата на българския политик е като общински чадър на морето. Появява се само когато има сянка, снимки и далавера. „Ние спечелихме.“ „Ние показахме.“ „Ние можем.“
Кои сте вие, бе, хора?
Когато музикантите обикалят като скитащи менестрели между участия, кредити и евтини телевизионни формати, държавата я няма. Когато младите таланти събират пари с дарителски кампании, за да отидат на конкурс, държавата я няма. Когато читалищата приличат на декор от постапокалиптичен сериал, а училищните салони звучат като празни бидони, пак я няма.
Но в момента, в който някой успее въпреки държавата, чиновническата глутница се нахвърля върху успеха като гларуси върху изхвърлена цаца.
Българският политик има уникален талант: да се появява след финала и да се държи като треньор на победителя. Това е все едно кварталният алкохолик да дойде след маратона и да обяснява как „нашата стратегия за бягане даде резултат“.
Вигенин говори за „скромност, талант и усилия“. Прав е. Само че забравя най-важното: всичко това е постигнато без особена помощ от държавата. В България културата оцелява като теменужка между бурени. Никой не я полива, никой не я пази, но после всички се снимат пред нея, когато цъфне.
И най-комичното е това мазно политическо „ние“.
Същото „ние“, което изчезва, когато стане дума за: мизерните бюджети за култура; подигравателните субсидии за млади артисти; научните институти, които приличат на бомбардирани; музикантите, които работят по три места, за да си платят наема; талантливите деца, които напускат България по-бързо от министър след корупционен скандал.
Тогава „ние“ магически се превръща в: „Пазарът така реши.“ „Няма средства.“
„Трудна бюджетна рамка.“ „Европейски предизвикателства.“ Разбира се. Вечната песен на административния акордеон.
В Италия, Франция или Германия държавата инвестира в култура, музикални академии, млади артисти, сцени, фондове, развитие. Там политиците поздравяват творците, но не се държат като втори вокал в групата. Само на Балканите можеш да видиш как човек, който не е дал и лев за култура, говори за артистичен успех така, сякаш е бил продуцент, композитор и духовен наставник едновременно.
Българската държава прилича на онзи роднина, който никога не идва да помогне при ремонта, но първи сяда на масата да обяснява как „заедно направихме апартамента“.
И после идва онова патетично: „Тази победа е стимул за всеки българин.“
Не, господин Вигенин. Тази победа е стимул въпреки вас. Въпреки системата.
Въпреки държавното безхаберие. Въпреки институционалната летаргия, в която културата се третира като декоративна саксия пред министерство.
Българските политици имат невероятен инстинкт към чуждия успех. Надушват го като улични котараци кебапче в три сутринта. Докато артистът се труди с години, те чакат на финала с готова усмивка, патриотичен статус и ръце, протегнати към овациите.
И после говорят за „нашата победа“.
Вашата победа, господа, е единствено в дисциплината „100 метра бягане от отговорност“. Там действително сме световна сила.
