Няма изгледи за кабинет и след този вот: Очаква ни изборна каскада и дивашко пилеене на народна пара, докато на суверена не му писне
В политическия театър на България завесата отново се вдига, но пиесата е същата – актьорите са същите, декорът е поизносен, а публиката вече не аплодира, а се чуди кога най-после ще приключи това представление.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Според последните данни, новият проект около Румен Радев – „Прогресивна България“ – излиза на старта като уж новия месия с внушителните 33,2%. Зад него, леко задъхан, се влачи старият ветеран Бойко Борисов и неговият ГЕРБ с 19,1% – като изхабен аутсайдер, който отказва да напусне сцената, въпреки че публиката отдавна е отегчена от баналните му реплики и ги знае наизуст.
На пръв поглед – нов лидер, нова енергия, ново начало. Само че, ако човек се вгледа малко по-внимателно, ще види не ново начало, а нова версия на стария сериал: „Парламент без съдържание“.
Парламентът като разпадащ се оркестър
Представете си оркестър. Всеки музикант свири различна мелодия, диригент няма, а част от инструментите са фабрично фалшиви. Това е бъдещото Народно събрание.
Радев няма да свири с ГЕРБ и ДПС – заявил го е ясно.
С „Възраждане“ няма да има дует – те си свирят собствена евразийска симфония, в която НАТО и ЕС са фалшиви ноти.
С ПП-ДБ? „Шарлатани“ – думата е казана, мостовете са изгорени.
С БСП – също не.
Остават някакви математически еквилибристики с малки партии, които и събрани заедно приличат на временен ансамбъл от случайни минувачи.
Резултатът? Оркестър без партитура. Халтура вместо музика.
Коалиция от недоверие
Дори в най-оптимистичния сценарий – някакво сглобено правителство между по-малки формации – това ще бъде конструкция от картон. Един по-силен политически вятър и… вот на недоверие. Край на представлението. Отново.
Вече сме гледали този филм. Краят е известен. Просто този път билетите са по-скъпи – плащат ги гражданите.
Каскадата от избори – национален спорт
Тук започва истинската порнография.
Държавата се превръща в хамстер в колело. Избори, избори, избори. Всеки път обещание за „последен шанс“, всеки път ново начало, което свършва преди да е започнало.
Целта вече не е управление. Целта е изтощение.
Има два сценария:
Или избирателите се мобилизират до крайност, или просто се отказват да гласуват.
И в двата случая някой накрая ще „избяга“ напред с резултат, който не е плод на доверие, а на умора.
Скелети, маски и „нови лица“
Най-ироничното в цялата картина е парадът на „новите лица“. Политически зомбита с нов грим. Същите хора. Същите биографии. Същите провали.
Само че този път са „експерти“, „гражданска квота“, „независими“.
Народът обаче има памет. И все по-малко търпение към калинки, които се представят за орли.
Големият въпрос, който никой не иска да зададе
Ако никой не може да управлява с никого, ако всяка коалиция е невъзможна, ако парламентът е арена на взаимно унищожение – тогава какъв е смисълът на тази конструкция?
Тук логиката води до една неприятна, но все по-често шепната идея: Велико народно събрание. Не от романтика. От безизходица. И съответно – дебат за президентска република. Не защото е идеална. А защото сегашният модел очевидно блокира.
България в момента не е в политическа криза. Тя е в хронично политическо безвремие. Партиите са компрометирани. Лицата – изхабени. Доверието – изпарено.
А народът? Стои в залата, гледа същата пиеса за десети път и вече не му е забавно.. Не ръкопляска. Не освирква. Просто чака някой най-накрая да изгаси лампите. Или той ще го направи!
