Отврат! Измамници се правят на глухонеми и живеят царски от хорското съжаление: Двойка шмекери вършее в „Мосю Бриколаж“ -Бургас от месеци (видео и снимки)

Докато един българин блъска за 100 лева надник (ако изобщо му се „усмихне“ такъв късмет), други вадят стотици на ден – не с труд, не с талант, а с един лист хартия и малко актьорско майсторство. Сцената е паркингът и магазин „Мосю Бриколаж“ край „Меден рудник“. Главните тарикати – момче и момиче, които уж не чуват, уж не говорят, а всъщност чуват прекрасно, говорят свободно и дори си позволяват да се кискат, когато бъдат разкрити.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Тяхната схема е елементарна: разнасят лист с надпис „глухонеми“, Хората, стиснати от жал, вадят пет, десет, някои и двадесет лева, Чинно се подписват в листите като на благотворителен концерт, а „глухонемите“ прибират и си тръгват доволни.

И ако си мислите, че магазинът е реагирал – грешите. О, напротив. На въпроса защо измамниците си вършеят спокойно между щандовете, отговорът е… да помолят репортера да напусне. Не мошениците, а репортера! Представяте ли си? В България престъпникът е ВИП клиент, а този, който пита „ама какво става тук“, е нежелан.

Градът на измамата

Бургас очевидно се е превърнал в емблема за подобни номера. „Глухонеми“ тук, „болни деца“ там, „страшни операции в Германия“ – листи, молби, разкази. Едни гледат благочестиво и мълчат, други разиграват цирк. Хората, разбира се, бъркат в джобовете – кой от жал, кой от гузна съвест, кой от чиста наивност. Резултатът е един и същ: едни дават, други печелят.

И ако случайният минувач е простен за наивността си, то институциите и търговците – не. Защото когато месеци наред едни и същи физиономии обикалят обектите, просията вече не е изненада, а бизнес модел. Магазинът знае. Клиентите мълчат. Полицията – изобщо не присъства в картината. И измамата става част от пейзажа, като фонтаните на площада – всички ги виждат, никой не ги забелязва.

Царски живот с чужди сълзи

Докато пенсионерът брои стотинките за хляб и ток, „глухонемите“ палят колата си и изчезват със стотици левове. Купуват дрехи, накити, глезотии – всичко, което им душа поиска. На паркинга дори друг просяк (!) признава, че ги знае отдавна – всеки ден тук, всеки ден същият маймунджалък.

И тук идва абсурдът – просякът знае, магазинът знае, клиентите знаят, репортерът вижда, камерите снимат. Всички са информирани, всички са свидетели. Само едни не знаят – институциите. Защото ако знаеха, щяха да направят нещо, нали? (Или пак се заблуждаваме?)

Безумие

Измамникът печели – не работи, но живее по-добре от този, който блъска по 10 часа на ден.

Потърпевшият губи два пъти – веднъж парите си, втори път доверието си в добротата.

Магазинът се прави на сляп – клиентите дават пари, но да не разваляме „приятната атмосфера“.

Държавата отсъства – нито полиция, нито санкции, нито контрол.

А накрая? Наивните българи, които още вярват, че помагат, се оказват донори в частен фонд за царския живот на квартални тарикати.

В Бургас вече не се проси – прави се бизнес. И докато едни си избърсват задниците с листите, на които добросъвестните граждани оставят имената си, други работят като волове за мизерни надници. Това е истинската социална клоака – не бедността, а измамата, узаконена с мълчанието на всички, които я виждат.