От визия до илюзия: Провинциален политически преход за начинаещи от Бургас и …назад
Има градове, в които политиката е скучна. Нашият не е от тях. Тук тя е народен спорт, уличен театър и циркова програма в едно. Само че билетите ги плащаме всички.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Периодично на сцената излиза „новото лице“. Младо, амбициозно, с изгладена бяла риза и презентация в PowerPoint. Обяснява, че има визия, стратегия и план за светло бъдеще. Говори малко трудно, със запъвания, пелтечене, говорен дефект един вид, но това не бива да ни притеснява, нали? Някога един мъдър човек беше казал, че „делата са по-важни от думите“. Ние кимаме, защото ни се иска да вярваме. Вярата е евтина. Разочарованието струва повече.
После „новото лице“ се оказва стар познайник с прякор Тъпото Коце – да речем. Оказва се, че планът е бил като инстантна супа – разбъркан набързо, мирише на обещания и засища само на хартия. Имало да се строи нещо грандиозно, да се местят планини, да се съживяват икономики. Как ще стане? Защо трябва? Кой ще плаща? На тези въпроси отговорът е дълбоко философски: „Ще видим.“
Журналистите питат. Политикът мънка. Публиката въздиша. После започват прескачанията от партия в партия, от идея в идея, от принцип в принцип. Ако имаше олимпийска дисциплина „политически скок на дължина“, нашият град щеше да има шампион.
Следва местният епизод: „Щом не става за столицата, ще стане за кметството.“ Кампанията е шумна, плакатите – лъскави, лозунгите – гръмки. Резултатът обаче е тих като неделен следобед през февруари. Народът гласува. Или не гласува. И пак се оказва, че „суверенът не е разбрал“.
До главния герой неизменно стои верният му отряд. Всеки политически капитан си има екипаж. В нашия случай – разноцветна група от ентусиасти, самоуки стратези и хора с богат житейски опит в „уреждането“. Един е специалист по морални поучения във Facebook, друг – по разчистване на сметки, трети – по популистки рецепти за светло бъдеще с три заучени клишета.
Нареждайки ги в листа за екипаж имената им биха изглеждали така:
Капитан – Коце Тъпото.
Зкпч (Заместник капитан по политическата част): Чефо Шишето или кака Берта.
Чиф кук по популистки рецепти (шеф готвач) : Ванко Дурито.
Машинен чистач: Бисер Кухото
Няма как да не отделим два реда на Дясната ръка – ЗКПЧ-то. Човек без собствено мнение, но с безпогрешен усет накъде духа вятърът. Той говори много, казва малко и чака реакция. Хвърля реплики като рибарска захранка – да види дали ще клъвне нещо. Ако не клъвне, обявява, че това е било „опипване на почвата“ или „стратегия“. Ако клъвне – твърди, че така е планирано.
В действителност кака Берта не е човек, тя е персонаж. С измислена и излъскана биография, школувана през криминалната мелница на човешки съдби. Това я прави извисена в очите на лидера и. Тя е скрития коз, камикадзето готово да се жертва за да докаже, че има някаква стойност, защото реално никога не е имала такава. Зад всеки комплексиран провенционален „лидер“ стои по една такава „разпоретина“.
Гледаш ги четеримата на пресконференция и се чудиш, дали да се смееш, или да плачеш. Те се напъват да блеснат като фарове, но светят като китайски фенерчета с изтощени батерии. Пускат гръмки идеи, които звучат като надписи от мотивационен календар: „Градът ни заслужава повече“, „Време е за промяна“, „Ние сме алтернативата“.
Алтернатива на какво, питаш се. На здравия разум?
Вечерите в социалните мрежи са най-интересни. Там се кове бъдещето. Там се раздават присъди, пишат се стратегии и се строят въображаеми мегапроекти. В коментарите кипи живот, а в реалността – дупките по улиците си стоят. Някой беше казал, че „пътят към ада е постлан с добри намерения“. Нашият винаги е постлан с „добри“ предизборни програми.
И все пак вината не е само тяхна. Ние ги гледаме. Ние ги слушаме. Ние се забавляваме. Превърнахме местната политика в риалити формат. Чакаме следващия епизод, следващия скандал,, следващото „разкритие“. А когато дойдат избори, вдигаме рамене и казваме: „Всички са маскари.“ После пак се чудим защо декорът не се сменя.
Истината е проста и никак не смешна. Докато приемаме фарса за нормален, ще получаваме „нови актьори“ със същия сценарий. Докато аплодираме острите реплики, а не реалната работа, сцената ще е пълна с лаици и аутсайдери, но празна откъм държавници.
В крайна сметка градът не е сцена. И гражданите не са публика. Той е дом. А дом не се управлява с лозунги, а с акъл, характер и малко тишина, в която да се свърши работа.
