От канализация към цивилизация – пропуснатите 36 години: Вчерашният дъжд не ни удави, безхаберието го направи (видео)
Вчера падна дъжд. Не някакъв тропически апокалипсис, придружен от тайфун Ф4 способен да откъсне покриви и да разнася автомобили като детски играчки. Не беше торнадо от Тихия океан, нито мусон от Бангладеш. Беше просто дъжд.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
И това се оказа напълно достатъчно.
За пореден път улиците на българските градове се превърнаха в канали, булевардите в реки, а кръстовищата в импровизирани пристанища за автомобили без морски сертификат. Особено живописна беше Варна. Градът заприлича на Венеция, но без романтиката, без гондолите и без милиардите туристически приходи. Вместо това имаше кална вода, плаващи бутилки, шахти с бълбукащи решетки затапени от всякакви по рода си боклуци и шофьори, които се чудеха, дали карат кола или управляват амфибия.
Най-интересното е, че всяка година всички са изненадани.
Дъждът валял. Водата се събирала. Шахтите не поемали.
Представете си само това коварно природно явление. Все едно през зимата внезапно да завали сняг или през август да стане горещо.
Тридесет и шест години България строи политически кариери, партийни феодални владения и банкови сметки. Само че междувременно някак си не остана време за канализацията. Очевидно е много по-важно да се режат лентички пред нови площади, отколкото да се копае под земята. Канализацията не носи достатъчно телевизионна слава. Тя е като честността в политиката – полезна, но крайно непривлекателна за практикуване.
Докато едни натрупаха милиони, други натрупаха мазета, пълни с вода. Докато едни усвояваха средства, други усвояваха дъждовната вода директно в домовете си. Докато едни строяха имения с басейни, цели квартали получиха басейни безплатно. След всеки такъв порой започва традиционният национален театър на абсурда. Появяват се експерти. Появяват се комисии. Появяват се обяснения. Появяват се климатични промени.
Само виновни не се появяват.
Те са като снежния човек през юли – всички са чували за тях, никой не ги е виждал. Ще ни обяснят как валежите били необичайни. Как природата била непредвидима. Как климатът се променял. Разбира се, климатът се променя. Но не климатът е запушил шахтите с кал и боклуци. Не климатът е оставил десетилетия наред отводнителната инфраструктура да старее като забравен москвич в селски двор.
Не климатът е решил, че профилактиката е излишен лукс. В Япония тайфуни удрят цели региони. В САЩ урагани помитат крайбрежия. В Южна Корея и Китай падат валежи, от които на човек свят да му се завие. В екваториалните държави небето понякога излива за часове толкова вода, колкото тук пада за месец. А ние изпадаме в транспортен колапс след дъжд, който в Бразилия вероятно дори не би прекъснал футболен мач.
Добре че природата проявява милост към България.
Ако над страната се стовареше истински тропически мусон, вероятно Министерството на регионалното развитие щеше да бъде обявено за риболовна зона, а някои общини да кандидатстват за статут на коралови рифове.
При подобни валежи част от населените места щяха да се превърнат в архипелази. Кметовете щяха да откриват фериботни линии вместо автобусни маршрути, а гражданите да получават спасителни жилетки заедно с данъчните си съобщения.
Но поне едно нещо работи безотказно. След всяко наводнение идват обещанията. Те изплуват по-бързо от пластмасова бутилка в придошла река. Следват стратегии. Следват програми. Следват концепции. Следват планове. После идва следващият дъжд и всички разбират, че единственото нещо, което е било успешно отводнено, е общественият интерес.
Така България продължава да съществува в странното състояние между европейска държава и сезонно блато. Страна, в която природата не е най-големият проблем. Защото бурята трае няколко часа.
Последиците от бездействието траят десетилетия.
