От колоните на „Кулата“ до селфитата на Егейско море: Защо за част от българите чуждото винаги е по-хубаво, дори когато го плащат по-скъпо.

Всяко лято България се разцепва на два лагера. От едната страна са хората, които си почиват по родното Черноморие. От другата е новата аристокрация на Балканите, въоръжена с хладилна чанта, десет кюфтета в кутия, буркан шопска салата, две бутилки домашна ракия, три литра вино и една-единствена мисия: да докаже на света, че Гърция е рай, а България е географска грешка.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Щом юли почука на вратата, започва ежегодното велико преселение. Колони от автомобили се точат към южната ни съседка така, сякаш там подаряват плажни места, а не чадъри под наем. Граничните пунктове приличат повече на поклоннически маршрут, отколкото на туристически поток. Някои чакат по шест-седем часа на опашка и въпреки това качват снимка във Facebook с надпис: „Ех, заслужава си!“

Разбира се, заслужава си. Особено когато първите три часа от почивката минават на съединител.

После започва голямото театрално представление.

Нашият турист разпъва чадъра, който е донесъл от България. Вади кутиите с храната. Нарежда пластмасовите чаши. Отваря домашната ракия. Следват кюфтета, кебапчета, пържоли, салати, баници, плодове и какво ли още не. Ако можеше, вероятно щеше да вземе и печката от кухнята.

След което с дълбоко възмущение обяснява колко били високи цените в Гърция.

Е, естествено че са високи. Ако всичко си носиш от вкъщи, как точно подпомагаш местната икономика?

Именно тук идва големият парадокс.

Същият човек, който дни наред громи българските плажове, ресторанти и хотели, няма никакъв проблем да плаща по-скъп паркинг, по-скъпо гориво, по-високи пътни такси и далеч по-солени цени в чужбина. Там всичко му изглежда романтично. В България обаче и една стотинка повече вече е национална трагедия.

Защо?

Защото в последните години у нас се превърна в модерно да плюеш собствената си държава. Това вече е своеобразен спорт. Ако кажеш една добра дума за родното Черноморие, рискуваш да бъдеш обявен едва ли не за платен рекламодател.

Истината обаче рядко е толкова черно-бяла.

Да, по българското море има скъпи места.

Да, има и алчни търговци.

Да, има спекуланти.

Но те съществуват навсякъде. Не само между Дуранкулак и Резово. Те ги има и в Гърция, и в Италия, и в Испания, и в Хърватия. Разликата е, че когато те ударят по джоба в чужбина, наричаме това „европейски стандарт“. Когато стане у дома, вече е „национална катастрофа“.

Любопитното е, че същите хора, които ежедневно обясняват как в България нищо не става, после се чудят защо заплатите не били като гръцките.

Отговорът не е приятен.

Икономиката не работи с патриотични статуси във Facebook.

Парите, похарчени в една държава, създават обороти. Оборотите плащат заплати. Заплатите създават потребление. Потреблението носи данъци. Данъците финансират инфраструктура, образование, здравеопазване и публични услуги.

Това не означава, че човек не трябва да почива в чужбина. Напротив. Светът е голям и красив.

Но когато години наред убеждаваш всички около себе си, че собствената ти държава е безнадеждна, а всяка чужда е съвършена, вече не говорим за туризъм. Говорим за комплекс.

Да не забравяме още нещо.

Красиви плажове има навсякъде.

Има ги в Доминиканската република. Има ги на Малдивите. Има ги на Сейшелите. Има ги в Карибите. Има ги по бреговете на Португалия, Италия, Хърватия, Турция и десетки други държави.

Природата никога не е подписвала договор за изключителност с Гърция.

Красотата няма национален монопол.

Българското Черноморие също има своите бисери. Иракли. Карадере. Силистар. Болата. Шкорпиловци. Синеморец. Маслен нос. Безброй диви и поддържани плажове, които спокойно могат да се мерят с много чужди дестинации.

Разбира се, не всичко е идеално.

Но не е идеално и никъде другаде.

След въвеждането на еврото психологическият ефект върху потребителите е осезаем. Много хора възприемат всяко поскъпване като драматичен удар по семейния бюджет. Това е разбираемо. Но не всяка цена е плод на алчност. Бизнесът също плаща по-високи разходи за труд, енергия, суровини, логистика и данъци. Немалко предприемачи по Черноморието търсят начини да останат конкурентни, без да прогонят клиентите си. Това невинаги зависи само от тях.

Ала най-забавната гледка остава една и съща.

Селфи пред егейския залез.

Описание: „Никога повече на българското море!“

До снимката, разбира се, стърчи хладилната чанта с кюфтетата.

Защото истинският лукс не е да си на плажа.

Истинският лукс е да убеждаваш всички колко си успял, докато вечер броиш стотинките за обратния път.

Нека всеки почива там, където му е приятно. Това е личен избор и никой не е длъжен да харесва едно или друго място. Но ако ще сравняваме, нека го правим честно, а не през филтъра на социалните мрежи и мантрата „чуждото винаги е по-хубаво“.

Защото комплексът е лош туристически гид.

И когато някой ден осъзнаем, че непрекъснатото оплюване на собствената държава не я прави по-добра, а само по-обезверена, може би ще започнем да гледаме на Черно море не като на повод за подигравки, а като на богатство, което заслужава не сляпа възхвала, а разумна критика и желание да става все по-добро.

До тогава колоните към Кулата ще си пъплят, селфитата ще валят, кюфтетата ще се пекат под чадърите, а социалните мрежи ще продължат да ни убеждават, че щастието започва едва след граничната бариера.