Върховна наглост! Катя и Боян Самоходови се надсмиват над правосъдието с мемета от Германия снимки)

Има хора, които толкова отчаяно искат да изглеждат хитри, недосегаеми и “над нещата”, че накрая сами се превръщат в махленско посмешище от собствената си глупост и простотия. Публиката, която се навърта около тях не им се възхищава. Публиката ги гледа както се гледа човек, решил да бяга от закона, докато качва мемета и философски статуси в социалните мрежи от Германия, страна в ЕС. Тази публика от сееирджии гледа на тези персонажи със смесица от присмех, недоумение и онова специфично българско чувство: “Тия съвсем са изплискали легена.”

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Точно такъв е случаят с Боян Самоходов и Катя Маринова Самоходова. Двама самопровъзгласили се „аристократи на дребната схема“, които духнаха в Германия се държат така, сякаш са избягали направо от юрисдикцията на планетата Земя. Само че има един малък проблем. Германия не е Марс. Германия е член на Европейския съюз. А европейските процедури не се впечатляват особено от Facebook статуси, евтини мемета и самозалъгване.

От месеци българските власти ги издирват, за да им бъдат връчени обвинителните актове по дела, свързани с престъпни деяния. Факт, за който вече неведнъж е писано. И вместо човек да прояви поне минимално достойнство и да се изправи пред последствията, двамата предпочитат да играят ролята на интернет бегълци с чувство за величие. Постове. Подигравки. Евтини реплики към журналисти. Снимки как “животът е мед и масло”. Все едно прокуратурата ще затвори преписките, защото някой е качил селфи с кренвирш и немска бира.

Особено впечатляваща е обсесията им да наричат журналистите “дребни души”. Интересна теория. Защото обикновено дребните души не бягат в чужбина, когато започнат проверки. Не се крият от призовки. Не трупат обвинения. Не продават ментета през социалните мрежи като амбулантни търговци от турските села на Диарбекир. И със сигурност не използват възрастен човек да разнася и прибира пратки с наложени платежи, за да се заобикалят данъци и отговорности срещу двайсетачка подаяние.

Нека не забравяме и нещо особено важно. Боян Самоходов не е човек, попаднал случайно в полезрението на органите. Говорим за човек с условна присъда за сходни деяния, който след това отново е засичан при акции, свързани с ментета. Един път край Бургаските минерални бани, където са открити купища дрехи и обувки, втори път в Бургас. Но както често става при дребния тарикат, всяко следващо залавяне не носи покаяние, а още по-голяма самоувереност. Настъпва моментът, в който нарушителят започва да вярва, че не законът е проблемът, а всички останали, които го виждат.

И точно там идва най-смешната част.

Да се присмиваш на журналисти, докато се укриваш от институции, е все едно джебчия да обяснява колко е морално деградирал полицаят, който го е хванал. Комично е. Почти трогателно в жалкия си блясък.

Журналистите не ги издирват.
Журналистите не им връчват обвинителни актове.
Журналистите не са ги хващали с ментета.
Журналистите не дължат обяснения защо са напуснали България със скоростта на подплашени говеда след поредната публикация.

Работата на журналиста е да осветява, да разследва, да проверява, да надзирава, да контролира и да търси виновни и отговори. Особено когато става дума за системност, схеми, неплатени задължения, измами, укриване и демонстративно чувство за безнаказаност. Престъпникът никога не обича прожектора. Защото светлината разваля целия театър.

А що се отнася до самочувствието им, че са “недосегаеми” в Германия, историята познава хиляди подобни самозаблудени герои. Всички вярват, че са прекалено хитри, докато една сутрин не разберат, че европейските процедури са по-тихи от българската клюка, но и много по-ефективни. Законът не тича след теб с крясъци. Той върви бавно. Методично. И когато стигне до рамото ти, вече е късно за мемета.

Особено когато зад гърба ти стои условна присъда и поредица от сходни случаи. Тогава приказките “аз не знаех”, “не бях уведомен”, “жена ми се занимаваше”, “не съм аз” „луд съм“звучат като евтини брътвежи на пияндурник, който се опитва да пробута алиби от кварталната кръчма на наказателното право.

Истината е проста.

Българските власти може да имат по-важни приоритети днес. Акции, организирана престъпност, тежки престъпления, огромни разследвания. Катя и Боян Самоходови не са центърът на държавата. Но това не означава, че са забравени. Напротив. Понякога най-опасното за подобни хора е именно тишината. Защото докато те публикуват статуси и се смеят на журналистите и властта, някъде папките просто стават по-дебели.

А законът има неприятния навик да помни, дори когато тарикатът си въобразява, че е започнал “нов живот”.

Особено когато старият още не е приключил.