Рецидивистът Петко Пендака размаза жена си от бой и плисна ракия в очите на детето си: Насмукал се с ракия и я млатил до обезобразяване
България отново гледа поредния епизод от националния сериал „Мутрата и счупената човешка съдба“. Само че този път няма лъскави джипове, мазни синджири, но има селски демонстрации на „авторитет“. Има пребита жена. Има уплашено дете. Има миризма на алкохол, страх и морална тиня, в която някои екземпляри газят с гордост, сякаш са открили философския камък на простащината.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Петко Стоянов – Пендака. Името звучи като персонаж от евтин криминален сериал, писан от човек с мозъчни увреждания след тридневен запой. Поредният самопровъзгласил се „лош“. От онези квартални гладиатори с интелект на див алпийски нерез и емоционален контрол на разгонен хипопотам. Мъж, който очевидно бърка силата с побоя, уважението със страха и любовта с правото да превърнеш една жена в кървава купчина травми.
Дейна Бренчес, жена, създавала красота и стил, днес събира парчетата от собственото си лице и душа след поредната среща с българския пещерен романтизъм. Защото у нас все още има мъжкари, за които любовта е нещо средно между шамар, бутилка ракия и крясък „Аз съм мъжът тука!“. Еволюцията е минала покрай тях като бърз влак покрай селска спирка.
Най-страшното в тази история не е само побоят. Не е дори животинската ярост на пияния рецидивист. Най-страшното е детето. Малката Теа, която вместо приказка за лека нощ е получила урок по човешка деградация. Дете, което е гледало как баща му се превръща в нещо по-долно и от диво говедо, обезумяло от глад и бой. А твърденията, че е залял детето с ракия в лицето, звучат не просто като престъпление, а като сцена от психиатричен доклад, написан с трепереща ръка.
И после някой ще пита защо обществото е болно.
Защото години наред такива типове бяха митологизирани. Наричаха ги „опасни“, „играчи“, „тежки момчета“. Момчета? Не. Това са остарели мутренски фантоми от деветдесетте, които още живеят в свят, където анцугът е официална униформа, мутренската физиономия е диплома за успех, а насилието е аргумент. Хора, заседнали между евтината чалга философия и миризмата на прокурена кръчма.
Пендака бил лежал в затвора. И какво от това? Някои хора излизат от затвора с осъзнаване. Други излизат като развален колбас от фризер. Същият мирис. Същата отрова. Същата гнилоч. Очевидно четирите години не са стигнали за превъзпитание, защото не можеш да ремонтираш морално срутване с половин присъда и добро поведение пред комисия. Особено когато вътре в черепа ехти празно като в изоставен селски кенеф.
Тъжното е, че подобни истории почти никога не започват с „първия шамар“. Те започват с контрол, унижение, страх, мълчание и онова класическо българско „Той иначе е добър човек“. Не, не е добър човек. Добър човек не пребива жена пред детето си. Добър човек не залива дете с алкохол. Добър човек не превръща дома в кланица.
Но обществото ни има особен талант. Да търпи. Да мълчи. Да шепне по ъглите. Да чака „да не стане по-лошо“, докато един ден линейките не започнат да идват твърде често.
Сега обществеността е потресена. Социалните мрежи врят. Политици ще се снимат с физиономии на загрижени гълъби. Институции ще обещаят „пълна проверка“. Прокуратурата ще говори за „безкомпромисност“. Полицията ще каже, че „работи по случая“. Старият български театър на административната скръб. Само дето зад този театър има истинска жена с истински рани и едно дете, което вероятно години наред ще се буди нощем от писъци в главата си.
А Петко? Такива като него винаги се мислят за безсмъртни. За страшни. За недосегаеми. Докато един ден не останат просто жалки, подпухнали от алкохол сенки на собствената си простащина. Хора без достойнство, без самоконтрол и без капка човешка стойност. Ходещи паметници на проваленото възпитание и мутренската култура, която десетилетия наред тровеше България като канализация, излята в питейна вода.
И ако има нещо полезно в цялата тази мерзост, то е поне обществото най-сетне да спре да романтизира кварталните бабаити. Защото зад мутренската поза много често стои не „алфа мъжкар“, а уплашен, агресивен примат с юмруци вместо личност.
