Още две деца загинаха: Държавата пак ще запали свещ и ще напише стратегия

Поредните две детски снимки, превърнати в некролози. Поредните плюшени мечета, цветя и свещи край асфалта. Поредните обещания, че „ще се вземат мерки“. В България смъртта по пътищата вече не е извънредно събитие. Тя е административна процедура. Има си график, пресконференции, съболезнования и… забрава.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

17-годишният Иван и 16-годишната Йоана никога повече няма да се приберат у дома. Родителите им никога повече няма да чуят „Прибрах се“. Вместо това ще чуват ехото на един въпрос, който държавата години наред отказва да си зададе честно:

Колко още деца трябва да умрат, за да спре театърът?

Нали само преди месеци политиците с каменни физиономии и трагични интонации уверяваха обществото, че младите водачи ще бъдат под специален режим? Че неопитните шофьори щели да управляват с придружител. Че ограниченията щели да спасяват животи.

Къде е всичко това?

Остана ли някъде между първо и второ четене? Между комисия и комисия? Или беше поредният закон, написан с мастило, което изчезва веднага след телевизионното интервю?

Защото реалността е безмилостна. 21-годишен водач с едва пет месеца стаж. Две загинали деца. Още едно семейство, което ще живее с празни столове на масата.

И пак ще слушаме познатите реплики.

„Ще проверим.“

„Разследването продължава.“

„Нека компетентните органи си свършат работата.“

Фрази, които вече звучат като механичен запис от телефонен секретар. Докато институциите внимателно подбират думите си, гробищните паркове не подбират кого да приемат.

Българските пътища все повече приличат на древния Минотавров лабиринт. Само че чудовището не живее в центъра му. То е навсякъде. Скрито е в липсващия контрол, в недовършените закони, в символичните наказания, в културата на безнаказаност и в онова вече прословуто „няма страшно“.

Всеки ден изпращаме децата си в училище, а ги връщаме през рулетката на съдбата. Разликата между живота и смъртта понякога е един завой, една секунда или едно решение, което някой депутат е отложил „за следващата сесия“.

След всяка трагедия управляващите рисуват една и съща картина. Маса, микрофони, обещания. После картината се прибира в склада заедно с останалите реквизити до следващото погребение.

А обществото? То вече е свикнало. Свикнахме да броим жертвите като статистика. Свикнахме кръстовете край пътя да са повече от указателните табели. Свикнахме линейките да пристигат по-бързо от законите. Свикнахме министри да говорят за „тенденции“, вместо за човешки животи. И най-страшното е именно това. Не катастрофите. Не скоростта. Не неопитността.

А привикването.

Защото когато една държава започне да приема детските погребения като неизбежна част от календара, тя вече не е изгубила битката за пътната безопасност. Тя е изгубила инстинкта си да пази собствените си деца.

Колко още? Още десет? Още петдесет? Още сто? Или чакаме деня, в който някой министър ще изпрати собственото си дете по същия път, за да разбере, че статистиката има име, лице и родители? Иван и Йоана няма да се върнат.

Но ако и след тази трагедия останем само със свещи, минута мълчание и поредната работна група, значи истинският виновник няма да е поредният шофьор.

Ще бъде една система, която от години ремонтира законите със същото качество, с което ремонтира и пътищата.

А после се чуди защо и едните, и другите продължават да убиват.