О, неразумни уроде! Когато обричат на забрава националните ни герои, караконджулите се превръщат в подражание от обществото (видео)
Има една стара максима: кажи ми какво снима едно общество и ще ти кажа накъде върви. Ако това е вярно, то българското кино днес крачи уверено към блатото на посредствеността, докато историята ни стои заключена в прашните архиви, чакайки някой да отвори вратата.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Вместо филми за хората, които са извоювали правото ни да съществуваме като държава, телевизионният ефир се изпълва с поредната мистика, с таласъми, караконджули, мамници и всякакви фолклорни сенки, превърнати в телевизионно зрелище. Няма нищо лошо във фантастиката и ужасите, когато са направени талантливо и имат своя художествен смисъл. Но когато подобен проект се превръща в приоритет за обществена телевизия, а историческите филми остават без подкрепа, възниква един много неприятен въпрос: какви ценности всъщност финансираме?
Историята не е лукс. Историята е гръбнакът на една нация.
Днес българският зрител е поставен пред странен избор. От едната страна стоят произведения, които превръщат националната памет в кино, а от другата страна продукции, които разчитат на страховити легенди и ефектни чудовища. Едното изгражда самочувствие. Другото просто запълва телевизионното време.
Именно затова филмите на Максим Генчев за Христо Ботев и Васил Левски заслужават далеч по-обективна оценка, отколкото получиха.
Тези филми могат да бъдат обект на спорове. В тях могат да се намерят художествени решения, с които някой да не е съгласен. Но едно не може да им бъде отнето: амбицията да върнат човешкото лице на националните ни герои.
Прекалено дълго българското кино представя Левски и Ботев като почти недостижими икони. Без страхове. Без вътрешни битки. Без съмнения. А истинските герои никога не са били статуи. Те са били хора, които са преодолели собствените си страхове. Именно затова са велики.
Максим Генчев се опита да покаже именно тази човешка трансформация. Не безгрешния светец, а човека, който се превръща в символ. И точно това е драматургията. Точно това прави един герой разбираем за съвременния зрител.
За жалост, вместо сериозен разговор за художествените качества на тези филми, последваха лавини от подигравки, етикети и унищожителни присъди. В България сякаш е по-лесно да заклеймиш човек, който снима история, отколкото да подкрепиш следващия му проект.
Проекти като филм за цар Иван Александър или за Хаджи Димитър и Стефан Караджа не са просто филмови идеи. Те са инвестиция в националната памет. Те са шанс следващото поколение да види историята не като скучен учебник, а като драматичен разказ за хора от плът и кръв.
Докато други народи снимат десетки филми за своите владетели, революции и освободителни войни, България често изглежда сякаш се страхува от собственото си минало.
Парадоксът е болезнен. За таласъми и караконджули сякаш винаги се намират ефир, средства и ентусиазъм. За Левски, Ботев, Иван Александър или Караджа обаче постоянно липсват бюджет, време или „подходяща концепция“.
Европейската културна принадлежност не означава отказ от национална памет. Напротив. Най-уважаваните европейски държави са именно тези, които разказват историята си с гордост и самочувствие. Франция не спира да снима за Наполеон. Великобритания непрекъснато се връща към своите крале. Полша и Унгария превръщат историческите си личности в мащабни кинопродукции.
Само България се колебае дали собствената ѝ история заслужава големия екран.
Народ без памет лесно губи посоката си. А народ, който постепенно престава да разказва за своите герои, рискува един ден да ги познава единствено по имената на улиците.
Историческото кино не е прищявка. То е културна отбрана.
И когато вместо национални герои на екрана започнат да дефилират предимно чудовища и сенки, обществото трябва да се запита не дали те са страшни, а защо истинските герои все по-рядко получават думата.
