О, юродиви българино – болест си ти, не народ! Държавата която изяде Караиван …

Има смърти, които идват тихо. Има и смърти, които крещят.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Смъртта на Антон Горчев крещи и днес.

Крещи от прашните ленти на българското кино. Крещи от екрана всеки път, когато Караиван от „Козият рог“ погледне зрителя с очи, в които се е събрала цялата болка на един народ. Крещи от всяка негова роля, от всеки кадър, от всяка сцена, в която талантът му е оставил отпечатък като нажежено желязо върху паметта на България.

И какво направи България с него?

Забрави го.

Захвърли го.

Смачка го.

След 1989 година мнозина говореха за свобода. За демокрация. За ново начало. За светло бъдеще. Но за Антон Горчев този преход не беше мост към по-добър живот. Беше пропаст.

Пропаст, в която държавата бутна не само него, а цяло поколение творци.

Доскоро аплодиран от препълнени салони, актьорът с десетки роли в киното и театъра изведнъж се оказва ненужен. Излишен. Като стар декор след последното представление.

Вчера народен любимец. Днес таксиджия. Вчера герой на големия екран. Днес нощен пазач на строеж. Вчера лицето на българското кино. Днес човек, който търси една ракия и цигара срещу малко внимание. Колко струва талантът в България? Очевидно по-малко от кутия „Арда“. Това е най-жестоката присъда над обществото ни. Не бедността го уби. Не възрастта. Не болестта. Уби го унижението. Уби го равнодушието.

Уби го онзи национален порок, който превръща героите си в просяци, а след смъртта им им строи паметници и произнася лицемерни речи.

Приживе никой не чу гласа му. След смъртта му всички започнаха да го възхваляват. Каква отвратителна българска традиция. Да погребем човека и после да украсяваме гроба му с думи. Антон Горчев не беше просто актьор. Той беше част от културната памет на България. Но през дивите години на прехода културата беше хвърлена на бунището заедно с хиляди съдби. На нейно място дойдоха мутренската арогантност, лесните пари, пошлостта и новите идоли на времето.

В държава, в която престъпници ставаха милионери за една нощ, големите артисти оставаха без хляб.

В държава, в която посредствеността започна да марширува като победител, талантът беше оставен да умира в самота. Антон Горчев си отиде едва на 60 години. Шестдесет. Възраст, на която големите актьори по света създават най-силните си роли. Тук той вече беше отписан. Заличен. Превърнат в неудобен спомен.

Последната картина е като сцена от гръцка трагедия. Един велик актьор извежда кучетата си на разходка в градинката пред театър „София“. Връща се у дома. Пада. И повече не става. Без фанфари. Без прожектори. Без аплодисменти. Само тишина. Тишината на една държава, която не чу как умира един от най-големите си артисти. Истинската трагедия обаче не е смъртта на Антон Горчев. Истинската трагедия е, че неговата съдба не беше изключение. Тя беше диагноза.

Диагноза за общество, което безмилостно употребява талантите си и после ги изхвърля като празни консервени кутии. Държавата не винаги убива с куршум. Понякога убива с безразличие. Понякога убива с мълчание. Понякога убива като мащеха, която първо взема всичко от децата си, а после се преструва, че никога не ги е познавала. И затова, когато днес гледаме „Козият рог“, не гледаме само велик филм. Гледаме обвинение.

Срещу времето. Срещу прехода. Срещу политиците, които обещаваха възраждане и донесоха разруха. Срещу обществото, което позволи един Караиван да завърши живота си между строежите, таксито и евтините кръчми. А най-тежката присъда остава една: Антон Горчев даде на България безсмъртни образи. България не успя да му осигури достойни старини. И това позорно петно не може да бъде заличено нито от паметни плочи, нито от възпоменателни речи, нито от закъснели аплодисменти. Защото има вина, която времето не прощава.