Пазарът на хищниците: Как България стана касичка за чужди вериги и гробище за родното производство
Най-накрая и Кънчо Стойчев, и Ваня Григорова откриха топлата вода. След години, в които българският пазар беше оставен да се саморегулира като пиян тракторист на заледен баир, двамата седнаха в студиото на „Здравей, България“ и с патоса на археолози, намерили колелото, обявиха великото прозрение: държавата трябвало да регулира пазара. Бурни аплодисменти. Фанфари. Гълъби. Вероятно някъде в този момент Адам Смит се е обърнал в гроба и е попитал, дали в България се е случило нещо умно или пак фалшива тревога.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Истината е проста и стара колкото човешката алчност: когато оставиш пазара без контрол, той не се превръща в рай на конкуренцията, а в джунгла, в която няколко корпоративни хиени разкъсват всичко живо по веригата. Производителят е скубан като коледна пуйка, потребителят е доен като крава на три смени, а държавата стои отстрани като портиер на казино, който се преструва, че не вижда кой мами на рулетката.
И докато политиците години наред рецитираха мантрата „пазарът ще се регулира сам“, търговските вериги си построиха малки феодални княжества. Само че вместо рицари имат маркетингови отдели, вместо мечове имат надценки, а вместо данъци събират „такси рожден ден“, „такси рафт“, „такси въздух“ и вероятно скоро и „такса дишане в близост до касата“.
Сега изведнъж всички се сетиха, че с преминаването към еврото изкушението е станало по-голямо от апетита на депутат пред шведска маса с обществени поръчки. И стана точно онова, за което мнозина предупреждаваха: цените не се превалутираха, а направо се клонираха едно към едно. Левът просто смени костюма си с евро-сако, а цената остана същата, само че вече изглежда „по-европейска“. Единственото нещо, което не стана европейско, са заплатите. Те още приличат на социален експеримент с елементи на садизъм.
Българинът днес влиза в магазина като археолог в египетска гробница. Гледа цените с ужас, чуди се дали киселото мляко е ферментирало с трюфели и златен прах, а сиренето вече се пази като семейно наследство. На касата човек не плаща, а преживява финансова екзекуция с фискален бон.
И тогава започва хорът на търгашите:
„Разходи, разходи, разходи…“
Слушаш ги и остава само да организираме национална дарителска кампания за бедните вериги, които правят милиони оборот дневно, но някак мистично пак нямат достатъчно. Това е алчност, която би накарала и средновековен лихвар да каже:
„Е, чак пък толкова…“
Истината е, че големите вериги не са благотворителни дружества. Те са машини за изсмукване на печалба. И не са виновни, че го правят. Виновна е държавата, която години наред се държеше като разсеян пазач на кокошарник, докато лисиците си правеха банкет вътре.
Защото какво остава в България? Трохи. Малко ДДС, малко заплати, малко прах от касовите апарати. Големите печалби потеглят навън през тунели с табели „консултантски услуги“, „маркетингови разходи“, „вътрешнофирмени трансфери“. Пари изтичат като кръв от отворена артерия, а после същите тези компании обясняват колко били „ангажирани с местната икономика“. Да, колкото комар е ангажиран с кръводаряването.
Държавата трябваше отдавна да изгради защитни механизми. Не комунистически тавани, не малоумни административни фантазии, а нормални правила. Защото пазар без регулация е като магистрала без мантинели и с пияни шофьори на тирове. Рано или късно има касапница.
Трябват стимули за българските производители; данъчни и логистични облекчения за родната продукция; задължителни квоти за местни стоки; по-високи изисквания към качеството; реален контрол върху картелите;проверки на надценките; прозрачност по веригата „от нивата до касата“.
И да, трябва чуждите вериги да оставят повече пари тук. Ако печелиш от българския потребител, няма да изнасяш всичко като османски бирник през 19 век. Наеми, такси, инвестиции, складове, производство, логистика. Част от тези пари трябва да остават в страната, иначе България се превръща само в територия за доене.
Проблемът е, че и властта често играе театър. Същите хора, които години наред спяха зимен сън в скута на лобистите, сега говорят за „реформи“ с физиономия на пожарникари, които сами са подпалили склада. Управляващите обичат да говорят за „баланс“, докато гражданите броят стотинки за кашкавал, а чиновници пишат стратегии с дебелината на телефонен указател и ефективността на мокър вестник.
България днес е странна смесица между див капитализъм, ориенталски тарикатлък и административен сюрреализъм. Народът работи на балкански заплати, плаща западни цени и слуша икономически проповеди от хора, които никога не са броили левчета пред касата.
И въпреки всичко решението не е в истерията, а в нормалността. Пазар има нужда от свобода, но и от юзди. Иначе се превръща в глиган.
Защото държава, която не защитава производството си, не регулира монополите си и не пази потребителя си, рано или късно се превръща в евтин супермаркет за чужди интереси. А на касата винаги плаща народът. Каква изненада. Човечеството отново откри, че ако оставиш вълците да пишат правилата за кошарата, овцете свършват като промоция „2 на цената на 1“.
