Пак празни приказки и тъпи оправдания от шефа на АПИ за пътните мантинели: Демерджиев, слагай им белезниците!

В България явно всяка трагедия има една странна дарба. Не да промени държавата, а да направи някой чиновник философ. След поредната касапница по магистралите председателят на Агенция „Пътна инфраструктура“ излезе по телевизията и тържествено съобщи, че бетонните мантинели били твърди, а стоманените поглъщали енергията при удар.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Наистина ли?

Следващото велико откритие какво ще бъде? Че водата е мокра? Че огънят пари? Или че парашутът е по-полезен от чадъра, когато скачаш от самолет?

Тези неща не са тайна, заключена в архивите на НАСА. Не е необходимо да откриеш нов химичен елемент или да разцепиш атома. Светът от десетилетия знае, че има различни класове предпазни системи. Има мантинели, които струват повече, защото спасяват повече. Има и евтини варианти, които често изпълняват повече декоративна, отколкото защитна функция.

Тук възниква въпросът, който никой удобно не задава.

След като ръководството на АПИ отлично знае разликата между високия и ниския клас мантинели, защо по българските магистрали не са били заложени именно най-сигурните решения там, където рискът е най-голям?

Защо това прозрение идва едва след поредните погребения?

Защо всяко интервю прилича на лекция след изпита, вместо на отчет за свършена работа?

Никой не очаква чудеса. Но обществото има право да очаква едно просто нещо: когато държавата харчи милиарди за пътища, да не получава инфраструктура, която се държи като декор от евтин телевизионен сериал.

Защото картината е позната. Асфалтът се напуква почти веднага след ремонта. Настилката се набръчква като стар килим. Кърпежите се разпадат след първата зима. Мантинелите пораждат въпроси, дали са избрани според безопасността или според най-ниската цена. А след това всички застават пред камерите и започват да говорят за „необходимост от анализ“.

Анализ ли?

След десетки години ремонти и милиарди левове обществото не чака анализ. Чака отговорност.

Когато една къща постоянно протича, виновен не е дъждът. Виновен е строителят. Когато една магистрала постоянно се ремонтира, проблемът рядко е само в природата. Някъде по веригата има решения, подписи, контрол и приемане на строителството.

Именно затова въпросите не свършват при изпълнителя. Те стигат до проектанта. До строителния надзор. До приемателните комисии. До възложителя. До институциите, които са подписали, че всичко е наред. До политиците, които са осигурили финансирането и са носили политическата отговорност за тези проекти. Веригата е дълга. Но когато веригата се къса, никога не е виновно последното звено само.

Парадоксът е невероятен.

След всяка катастрофа слушаме едни и същи обяснения. Все едно държавата е пожарникар, който първо наблюдава как гори сградата, а после излиза пред медиите да обяснява, че ако имало пожарогасители, пожарът щял да бъде по-малък.

Благодарим за ценната информация.

Хората вече са го разбрали. За съжаление, твърде късно.

А, ако някой ден се установи, че някъде са били предвидени по-висок клас предпазни системи, а са използвани по-евтини решения, това не би било просто административен пропуск. Подобни случаи, ако бъдат доказани с проверки и разследвания, биха поставили изключително тежки въпроси за начина, по който се разходват публичните средства и как се контролира качеството на строителството.

Защото човешкият живот няма клас „икономичен“.

Няма бюджетна версия.

Няма промоционален пакет.

Магистралата не е счетоводна таблица, в която можеш да спестиш от стоманата и да компенсираш с повече пресконференции.

Президентът неведнъж е заявявал, че при наличие на данни за нарушения институциите трябва да действат безкомпромисно. Ако има достатъчно доказателства за престъпления, обществото очаква разследванията да стигнат до всички отговорни лица, независимо от постове и партийни цветове. Защото правовата държава не се измерва с броя на обещанията, а с готовността да се търси отговорност.

Докато това не се случва, всяка нова отсечка ще прилича на скъп паметник на една стара българска традиция.

Да режем ленти с усмивки. Да откриваме дефекти след година. Да откриваме причините след трагедия. И да откриваме топлата вода… след още един пресен кръст.