Пело Кръстев ли, Поп Кръстьо ли, ама голям бой взе: Ритали го като шкембе в дувар (видео)

Има хора, които сменят позицията си след размисъл. Има и такива, които просто се въртят като ветропоказател при буря. Пело Кръстев очевидно е избрал второто, но с амбицията да изглежда като първото.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

До вчера – радетел, защитник, почти говорител на каузата Величие. Днес – яростен критик със скоростта на човек, който не сменя мнение, а кожа. И тук идва логичният въпрос: ако си бил толкова убеден вчера, как така днес си толкова убеден в обратното?
Или, както гласи един стар лаф: “Който говори най-силно, често мисли най-малко.”

Пример за това е Пело Кръстев. До вчера върл защитник на Величие сипещ огън и жупел върху техните опоненти и най-вече Радостин Всилев – Руди Гела и МЕЧ. Виждайки, че вятърът е срещу Величие, и чувайки заплахите на Гела, който му обеща, че ще го смачка в съда, Пелов обърна палачинката.

Юда би му завидял за перфектното предателство с което се отрече от довчерашния си ментор Ивелин Михайлов и старите си дружки, започвайки на мига да сипе помия върху тях с такова настървения, като че ли да са кръвни врагове. Не стига това, ами Пело се появил на събрание на Величие с цел да пусне някой провокационен видеоклип, с който да осмее симпатизантите и лидера на партията.

Резултатът в крайна сметка би повече от предвидим. Разпознат на мига Пело бил налазен от тълпа гневни фенове на Величие и за секунди превърнат в посинена дрипа с седем шева на челото. Дрехите на съвременния поп Кръстьо били накъсани все едно са го гонили стадо хиени, телефонът му изчезнал и по тялото му нямало място да няма подутини, синки и натъртено.

Логиката на самопровокацията

Да отидеш на място, където всички са срещу теб, с идеята да ги дразниш, не е смелост. Това е лошо изчисление.
Не е принципност. Това е нагло и безмозъчно самоубийство.

Аналогията с футбола дори е твърде мека. Това не е просто да извикаш “Само Арсенал” сред фенове на Манчестър Юнайтед. Това е да го направиш, след като си бил техен нападател вчера.

И после да се изненадаш от реакцията?
Тук вече не говорим за наивност, а за пълна липса на инстинкт за самосъхранение.

За “предателството” като навик

Историята познава много “преходни герои”, но всички те имат нещо общо – губят доверие и в крайна сметка остават сами.
Причината е проста: ако си предал веднъж, ставаш риск за всеки следващ съюз.

Това не е морална оценка, а чиста логика. Доверието работи като стъкло – счупиш ли го, можеш да го залепиш, но пукнатините си личат.

И тук иронията е почти поетична – човек, който громи довчерашните си приятели, за да се хареса на враговете си от онзи ден, неизбежно стига до момент, в който никой не го приема насериозно, и никой не се церемони с него.

Цялата ситуация не изглежда като трагедия. По-скоро като лоша комедия, в която главният герой е убеден, че играе в драма.

Истинският проблем не е в това кой кого харесва или напада.
Проблемът е в липсата на последователност.

Защото накрая остава един прост въпрос: ако не можеш да стоиш зад думите си вчера, защо някой да вярва на думите ти днес?

И както казва друг стар лаф:
“Когато сам си запалиш къщата, не викаш пожарната – гледаш как гори.”