Пернишки келеши превърнаха автобус номер 20 в „стрелкови полигон“, чудо е че няма тежко пострадали
Перник пак напомни, че у нас градският транспорт не е просто транспорт. Той е екстремно преживяване. Нещо между „Escape Room”, руска рулетка и социален експеримент „Колко още може да издържи обществото преди да си купи бронетранспортьори за линия №20”.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Петък вечер. Автобус си върви кротко през квартал „Изток”. Вътре няколко души, шофьор, кондуктор и стандартната българска надежда, че поне тази вечер няма да стане някоя простотия. И точно тогава – гръм. Три прозореца стават „на сол”, хората изпадат в шок, а държавата, както винаги, изпада в размисъл.
Според свидетелите се чул изстрел. Според институциите „още не е ясно дали е стреляно или е хвърлен предмет”. Разбира се. Защото в България, ако падне метеорит в хола ти, първо ще назначат експертиза, дали не е по-едър паважен камък.
И ето че полицията вече издирва непълнолетни. Каква изненада. Направо никой не го очакваше. Последните години една част от малолетните и непълнолетните се движат с такова самочувствие, сякаш Наказателният кодекс им е издаден като абонаментна карта за градски транспорт. Знаят прекрасно, че законът ги гали с перце, обществото ги оправдава с „трудно детство”, а родителите често научават къде са децата им от вечерните новини.
Едно време имаше ТВУ-та. Имаше дисциплина. Имаше страх от последствия. Сега имаме „интеграция”, „емоционална подкрепа” и психологически анализ на травмата на човека, който е хвърлил тухла по автобуса. Скоро сигурно и шофьорът ще му се извинява, че стъклото е попречило на свободния полет на павето.
Народът отдавна го е казал:
„Бой се не от куче, което лае, а от келеш, който знае, че нищо няма да му направят.”
И точно това е големият проблем. Безнаказаността. Когато едно 14-15-годишно хлапе е убедено, че максимумът е „разговор с педагогическа стая”, то започва да гледа на престъплението като на TikTok предизвикателство. Днес чупи автобус. Утре стреля по трамвай. После всички се чудят „ама как стигнахме дотук”.
Стигнахме дотук с години мънкане, либерално шикалкавене и страх да се нарекат нещата с истинските им имена. Истината е проста: ако едно общество не плаши престъпника, престъпникът започва да плаши обществото.
В Америка, която толкова обичаме да критикуваме, на подобни „герои” често им се обяснява много бързо, че свободата не включва стрелба по автобуси. Там законът не пита извършителя дали е имал тежък ден. Пита колко години ще гледа света през решетки. И чудо на чудесата – много хора се замислят преди да направят глупост.
У нас обаче сме избрали друг подход. Милваме келеша по главата, докато не стане рецидивист. После палим свещички, даваме интервюта и питаме: „Къде сбъркахме като общество?”
Ето къде: Когато страхът от наказание изчезне, идва страхът да се качиш в автобус.
В България вече не питаш дали автобусът ще дойде навреме. Питаш дали ще пристигне цял.
Както казва една стара мъдрост: „Който жали вълка, накрая брои овцете.”
Само че ние вече не броим овце. Броим счупени прозорци, пребити хора и поредните „непълнолетни, известни на полицията”.
