Петролът пада, цените не помръдват: В България пазарът ли следва реалността или реалността се напасва към него

Новината пристигна и тук. Световните пазари си поеха въздух. Цената на петрола падна с около 16%. Корабите отново минават през Ормузкия пролив. Танкерите са пълни. Паниката се оттегля. Кризата покрай войната между Израел-Иран и САЩ започна да губи инерция постепенно. И светът… уж се успокоява.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Уж.

Само че тук идва въпросът, който виси във въздуха като миризма на евтин дизел: ще поевтинеят ли горивата и у нас?

Или ние живеем в някакъв паралелен икономически свят, където законите на пазара са по-скоро художествена литература?

Защото логиката е проста. Почти детска. Когато петролът поскъпва – всичко поскъпва. Хляб, транспорт, услуги. Дори въздухът сякаш става по-скъп. Всички обясняват: „Енергията движи икономиката.“ Добре.

А когато петролът поевтинява?

Тишина.

Неловка. Продължителна. Почти подозрителна.

Дизелът все още гони 4 лева. Бензинът не изглежда разтревожен от световните тенденции. Като че ли българските бензиностанции черпят гориво не от глобалния пазар, а от някакъв таен кладенец на стабилно високите цени.

Случайност?

Или удобство?

Само преди дни слушахме уверения. Нямало да има проблем с доставките. Танкерите били подсигурени. Пазарът бил стабилен. Нямало причини за скокове. После дойдоха бомбардировките, напрежението, страховете… и цените скочиха светкавично. Почти рефлекторно.

Сега напрежението намалява. Доставките се възстановяват. Цените на петрола падат.

И?

Ще видим ли същата бързина в обратната посока?

Или това движение е еднопосочна улица?

В България често икономиката прилича на асансьор с повреден бутон за слизане. Нагоре – без проблем. Надолу – „временно не работи“.

Говорим за свободен пазар. За конкуренция. За невидимата ръка. Само че тази ръка сякаш държи здраво цените… и не ги пуска.

Къде е конкуренцията?
Къде са търговците, които ще кажат: „Ще намалим, за да спечелим клиенти“?
Къде е логиката „по-малка надценка, по-голям оборот“?

Или това са остарели понятия, останали в учебниците?

У нас сякаш действа друга система. Нещо като „комунален капитализъм“ – звучи като оксиморон, но работи изненадващо добре. За някои.

Пазарът е свободен… но цените са странно единни.
Държавата е регулатор… но присъствието ѝ е по-скоро символично.
Потребителят е „цар“… но плаща като васал.

И тук идва най-неприятният въпрос: ако цените не паднат сега – кога изобщо?

При следващата криза ли?
При следващото „извънредно положение“?
Или просто трябва да свикнем, че кризите идват и си отиват… но цените остават надути, като последица от тях, която не може да се забрави?

Има нещо почти хумористично в цялата ситуация. Когато светът гори – плащаме повече, защото „няма как“. Когато светът се успокоява – пак плащаме повече, защото… пак „няма как“.

Излиза, че най-стабилното нещо в тази наша икономика са високите цени.

Всичко друго е променливо.

И може би най-точното обяснение не е икономическо, а философско: в България пазарът не следва реалността. Реалността се нагажда към пазара. Или поне към онзи негов вариант, който ни е позволено да виждаме. Та, ще поевтинеят ли горивата? Или това също е въпрос с предизвестен отговор?