Политическото бездарие в България стигна нови върхове: За производителите на зеленчуци не могат да измислят стратегия – тръгнали света да оправят(снимки)
Някога България беше известна с плодовете и зеленчуците си. С вкус, който караше хората да разбират, че природата понякога може да бъде щедра към една малка държава на Балканите. Днес обаче българският производител често бере не реколта, а последствията от години политическо безхаберие.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Докато земеделците блокират пътища, за да бъдат чути, политическият елит отново се занимава с любимото си упражнение: създаване на комисии, обещания и дълбокомислени изказвания, които звучат като празна консервена кутия, търкаляна по асфалта.
Фермерът смята разходите за гориво, торове, препарати и труд. Политикът смята проценти, рейтинги и следващото телевизионно участие. Единият брои стотинки за оцеляване, другият брои камери за присъствие. Между тях стои цяла държава, която от години чака някой най-после да разбере, че земеделието не е декор за предизборни снимки с кални ботуши.
Българският политически модел отдавна прилича на стар селски навес, боядисван всяка година само отпред, докато гредите отвътре гният. На думи всички защитават родния производител. На практика производителят често остава сам срещу пазара, вноса, бюрокрацията и собственото си отчаяние.
Абсурдът е почти театрален. Държава, която има традиции в производството на качествена храна, успява да постави своите производители в положение да се чудят, дали да продават продукцията си или да я оставят да изгние. Някои вече стигат до там да дават реколтата на животните. Символика, която би била смешна, ако не беше толкова трагична: прасето получава повече полза от българския труд, отколкото самият български производител.
И докато фермерите раздават краставици и чушки на чакащите шофьори като извинение за блокирания път, политическата класа продължава да раздава друго: обещания. Само че обещанията не стават за туршия, не хранят семейства и не плащат сметки.
В международен план България все по-често изглежда като държава, която има талантливи хора, качествени производители и огромен потенциал, но понякога сама си поставя спирачки с управленски решения, които приличат на опит да се ремонтира трактор с чук и предизборен плакат.
Политиката у нас често изглежда като клуб, в който най-шумните получават най-голямо внимание, а най-компетентните стоят отвън и чакат някой да им отвори вратата. Като че ли системата е решила, че професионализмът е опасен лукс, а посредствеността е надежден служебен автомобил.
Разбира се, нито един човек, независимо от поста си, не може сам да поправи години натрупани проблеми. Нито президент, нито министър, нито поредният спасител с обещание за светло бъдеще. Проблемът е по-дълбок: когато една система не награждава знанията и работата, тя започва да произвежда управление, което прилича повече на политическа сергия, отколкото на държавна стратегия.
А българският производител остава с мотиката в ръка и с въпроса в главата: как е възможно човекът, който произвежда храната, да се чувства по-беззащитен от този, който произвежда само празни приказки?
Може би някой ден политиците ще разберат простата истина, която всеки земеделец знае: ако не поливаш корена, няма да спасиш плода с боядисване на листата.
Защото държава без уважение към труда си е като празна оранжерия през зимата. Отвън изглежда добре. Отвътре няма нищо.
