Поредният „експерт“ вещае спукване на жилищния балон: Ще се случи, ама в шестък на 35 февруари
Поредният вещ, свръхвещ и почти пророчески експерт отново обяви, че имотният балон в България най-сетне ще гръмне. Този път не следващия месец, не догодина, а между 2027 и 2029 година. Прогнозата е впечатляваща. Почти толкова впечатляваща, колкото десетките предишни прогнози през последните две десетилетия, според които днес квадратният метър трябваше вече да струва колкото касетка домати на промоция.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Макс Баклаян видимо е експерт, колкото Делян Пеевски е манекен на дамско бельо „Гучи“.
Историята е позната до болка. Балонът се надува. После щял да се спука. След това пак се надува. После пак щял да се спука. Накрая се оказва, че този балон има същите свойства като Вселената. Според учените тя непрекъснато се разширява. Според българския имотен пазар също.
Разбира се, винаги могат да бъдат извадени графики, проценти и тревожни анализи. Сделките намаляват. Купувачите преговарят. Обявите застояват. Строителството расте. Всичко това е вярно. Само че между икономическата теория и българската действителност често зее пропаст, достатъчно голяма да побере няколко жилищни комплекса, три мола и поне един нов квартал с гръмкото име „Грийн Парк Резидънс Елит“.
Привържениците на теорията за големия срив обичат да говорят за пазарни механизми. Звучи чудесно. Проблемът е, че българският строителен сектор отдавна не е просто пазар. Той е екосистема. Там съжителстват предприемачи, инвеститори, банки, общински чиновници, партийни лобисти, консултанти, брокери, съветници и всякакви други представители на фауната, които по удивително съвпадение рядко имат интерес цените да падат.
Да очакваш срив от 20 или 30 процента в подобна среда е все едно да чакаш вълците доброволно да станат вегетарианци. Теоретично е възможно. Практически би представлявало научна сензация.
Нека не забравяме и една особеност на българския строителен гений. Докато експертите предсказват катастрофа, крановете продължават да стърчат над градовете като метални паметници на вечната алчност. Всеки свободен квадратен метър бива оглеждан с апетита на инвеститор, който вижда в тревната площ бъдеща възможност за още две кооперации, подземен паркинг и задължителното английско име на комплекса.
Дори когато търсенето отслабва, на сцената неизменно се появяват нови оправдания за по-високи цени. По-скъпи материали. По-високи заплати. Нови технологии. Енергийна ефективност. Умни системи. Зелени стандарти. Иновации. Модернизации. Ако утре в асансьорите започнат да излъчват театрални постановки от Шекспир, това също ще бъде използвано като аргумент защо квадратният метър трябва да поскъпне с още няколкостотин евро.
Именно тук се разбива голямата мечта на любителите на апокалиптични прогнози. Те приемат, че цените се подчиняват единствено на търсене и предлагане. В България обаче цените често се подчиняват и на политическо влияние, административна благосклонност, банков интерес и на онова особено чувство за безнаказаност, което се натрупва след години рекордни печалби.
Затова твърденията за неизбежен срив трябва да се приемат с известна доза хумор. Същият този срив беше обещаван преди пет години. И преди десет години. И преди петнадесет години. Ако човек беше слушал всички подобни прогнози, днес щеше още да живее под наем и да чака чудодейния момент, в който триста хиляди евро за панелка внезапно ще се превърнат в сто хиляди.
Истината е далеч по-прозаична. Никой не знае кога ще настъпи реална и сериозна корекция. Никой не знае дали изобщо ще бъде толкова драматична. Никой не знае дали новите технологични решения, строителни стандарти и инфлационни процеси няма отново да изядат голяма част от предполагаемия спад.
Дотогава балонът ще продължи да бъде любимият герой на българските икономически легенди. Той всеки момент ще се спука. Следващата година. Или по-следващата. Или тази след нея. Някъде между поредната експертна прогноза и следващия жилищен комплекс, построен върху последната зелена площ в градовете.
А докато строителните босове разполагат със сериозни финансови ресурси, силни лобита и удобни приятелства по високите етажи на властта, вероятността цените доброволно да се сринат с една четвърт изглежда приблизително толкова голяма, колкото Народното събрание да обяви война на собствените си привилегии.
Но надеждата остава жива. Както и балонът. Вече толкова години двамата вървят ръка за ръка, превръщайки се в най-дългата сапунена опера на българския преход.
