По случая Боян и Катя Самоходови и незаконната им търговия с ментета, прокуратурата в „режим на изчакване“

В една нормална държава след блестяща полицейска акция, би трябвало да следва не по-малко блестящи действия от страна на прокуратурата.
В Бургас обаче следва… тишина. Гъста, лепкава, институционална тишина.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

През 2025 година полицията открива склад, пълен с дрехи и маратонки ментета. Не няколко чанти в мазе, а цял склад. Онлайн търговия, социални мрежи, постоянен поток от пратки и наложени платежи. Задържани са за разпит Боян и Катя Самоходови – семейство, за което се твърди, че от години развива точно такава дейност.

И какво следва?

Нищо.

Година по-късно обвинение няма.
Делото очевидно е оставено да отлежава – като старо вино, което обаче никой няма намерение да отпушва и пие.

Дежавю с привкус на безнаказаност

Случаят не е нов.
По институционална информация Боян Самоходов вече е сключвал споразумение с прокуратурата за същия тип дейност.
По данни на НАП има задължения за над 150 000 лева невнесени данъци – за което е осъден административно.
Разследва се за подставено лице с психическо заболяване на името на което е регистрирал 10 фирми, чрез които върши своите незаконни деяния. Същото лице Иван Панайотов е ползван като лимонка да пуска поръчки по куриерски фирми и да прибира от тях наложените платежи. С една дума -чудо!

И след като всичко това е вярно, то нормално е логиката да казва едно, но да се разминава в прокуратурата в Бургас, чиято логика казва друго.
Или по-точно – не казва нищо.

Какво още трябва?

Самопризнание на живо по телевизията?
Подписано, подпечатано и нотариално заверено „Аз съм виновен“?
Или прокуратурата чака доказателствата сами да влязат в кабинета ѝ, да почукат и да кажат:
„Здравейте, ние сме тук. Благоволете да ни използвате.“ Или чака някой от уличените да се яви доброволно, с наведена глава, и да каже:
„Да, вярно е. Аз бях. Ела, Вълчо, изяж ме.“

В същото време за дребни престъпления хора се влачат по съдилища, осъждат се, лежат в затвора.
За кокошка – строгост.
За кило алуминий – затвор.
За 10 компота – репресия.

Но за мащабна схема, за повторяемост, за демонстративно незачитане на закона – изчакване.

Изчакване на какво?

На давност?
На забрава?
На умората на обществото?

Или на удобния момент, в който случаят вече няма да е интересен за никого?

„Забавеното правосъдие е отказано правосъдие“, гласи стара правна мъдрост.
В Бургас явно са я разширили:
„Колкото по-дълго чакаш, толкова по-малко работа остава.“ В Бургас явно вярват в максимата:
„Когато нищо не правиш достатъчно дълго, проблемът може и сам да изчезне.“

Какво не достига на бургаската прокуратура?
Факти? Те са там.
История? И тя е там.
Обществен интерес? Повече от достатъчно.

Остава само волята.

Докато тя липсва, остават въпросите.
А когато институциите не дават отговори, съмненията стават единствената форма за изискване на контрол.

И той пита ясно:
Колко още складове, колко още години и колко още блестящи акции са нужни, за да се стигне до едно просто нещо – обвинение.

Или просто някой трябва да напомни, че прокуратурата не е чакалня, а институция.
Не е склад за папки, а орган на обвинението.
Не е наблюдател на престъпления, а участник в спирането им.

Или наистина разчитаме нещата да се „наредят от само себе си“? Или чакаме давността да свърши работата, за да не се налага някой да си свърши своята?