Правосъдие на бавен огън
Делото за смъртта на 14-годишния Филип започва отначало. Отначало. След 25 съдебни заседания. В държава, коят настоява за правова, българското правосъдие продължава да открива неподозирани начини да превръща очевидното в безкрайна процесуална сага.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Убитият Филип
Едно дете загина на пешеходна пътека. Това не е сложен финансов казус с офшорни компании, международни схеми и хиляди страници счетоводни документи. Не е шпионска афера. Не е загадка от роман на Агата Кристи.
Обществото чу фактите още преди години. Чу за огромното превишение на скоростта- над 60 км от допустимото. Чу за количеството алкохол – над 2 промила. Чу за обстоятелствата около трагедията. И въпреки това часовникът на правосъдието тиктака със скоростта на ръждясал будилник, захвърлен в мазе.
В България често изглежда, че времето работи не в полза на истината, а в полза на забравата. Докато близките броят дните без детето си, институциите броят заседанията. Докато обществото чака справедливост, процесът произвежда нови процедури, нови експертизи, нови формалности и нови причини за отлагане.
Човек остава с впечатлението, че понякога съдебната система е превърнала процеса в самоцел. Все едно най-важният въпрос не е какво се е случило, а колко години може да бъде обсъждано какво се е случило.
Разбира се, законът изисква доказателства, експертизи и спазване на процедурите. Така трябва да бъде във всяка правова държава. Но когато едно дело се влачи толкова дълго, обществото започва да задава неудобния въпрос: къде свършва необходимата прецизност и къде започва институционалната парализа?
Защото има случаи, при които гражданите остават с усещането, че системата проявява почти академичен интерес към правата на обвиняемите, докато болката на жертвите постепенно се превръща в бележка под линия.
Най-тревожното е друго. Всеки подобен процес изпраща послание към обществото. Ако посланието е, че тежките пътни престъпления ще бъдат разглеждани с години, а отговорността ще се губи в лабиринта на процедурите, тогава държавата сама подкопава доверието в собственото си правосъдие.
Смъртта на едно дете не може да бъде поправена. Нито една присъда няма да върне Филип. Но обществото има право да очаква нещо елементарно: съдебна система, която действа решително, компетентно и в разумни срокове.
Всичко останало е бюрократичен театър, в който завесата пада все по-късно, а справедливостта все по-често закъснява за собственото си представление.
