Президент, който се държи, като наследствен аристократ, олигархия, шпиони и разкапваща се държавност
Каква постановка! Политическият театър в България отново е в разгара си. Този път сценарият ни отвежда в кулоарите на „Дондуков 2“, където президентът Радев с благородния си профил на „антикорупционен месия“ отказва да покани Делян Пеевски на консултации. Нека видим какво се случва зад кулисите и как играчите в този спектакъл си разменят тежки реплики.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Кой кого не канил?
Радев изтъква, че не бил поканил Пеевски, защото, видите ли, последният бил компрометиран олигарх, замесен в корупционни схеми и преследван от „службите зад океана“. В думите на президента има повече дим, отколкото огън – по-силни биха били, ако не звучаха като клише от лош шпионски роман. А и тук идва въпросът – защо не му го каза в очите? Може би, защото политическата арена у нас отдавна е станала виртуален боен ринг, където удари под кръста са не само позволени, но и задължителни.
Ако президентството е държавна институция, както твърди самият Радев, защо тогава се държи така, сякаш го е наследил от баба си? Да не би случайно ключовете от президентския кабинет да са подарък от Кремъл? Или пък от някой друг олигарх, когото не сме разпознали, защото стои зад кулисите?
Между мутри и институции
В опит да покаже морално превъзходство, Радев сякаш забравя, че неговата позиция предполага баланс и диалог. Ако беше мъдър и достоен лидер, както сам твърди, би поканил Пеевски и би му изкрещял обвиненията в лицето. Така правят истинските политици. Вместо това, нашият държавен глава се крие зад големите си думи, напомняйки ни за детската игра на „Стражари и апаши“, в която никой никога не поема реална отговорност.
Шпиони, лъжи и геополитически връзки
А докато Радев отрича „пошлите лъжи“ за своите предполагаеми връзки с руски шпионски схеми, обществото мълчаливо се пита – защо ли всяка димка идва с огън? Случаят с шпионажа във Великобритания и опитите за отвличане на Христо Грозев звучи като изваден от холивудски трилър, но ако вярваме на обвинените, то логистичната подкрепа за подобни операции явно стига до най-високите етажи на властта. Какво да кажем за „господаря на зеления чорап“, както го наричат опонентите му – дали той играе шах с Кремъл, или просто изпълнява добре режисирана роля?
Дондуков като трезор на схеми
От своя страна, Делян Пеевски, този „класически злодей“ в родната политика, не закъснява с отговор. Според него президентството не е институция, а трезор за мръсни пари от контрабанда и схеми. Съветниците на Радев, които бяха обвинени в подобни „посреднически функции“, изглежда, играят ролята на „гномите на президентския сейф“.
В тази абсурдна пиеса виждаме добре познатия български политически феномен – взаимно замеряне с обвинения, без реални последици. Нито Радев ще се изправи лице в лице с Пеевски, нито Пеевски ще предложи доказателства за твърденията си.
Тъжната истина е, че в този цирк най-големият губещ е народът. Вместо да гледаме как институциите ни работят за нас, наблюдаваме тяхното разпадане в полза на лични интриги. Уви, държавата не е шахматна дъска, а шахматната игра продължава с липсващ крал, прекалено много пешки и един президент, който явно е решил, че носи короната.
Докато Радев размахва лозунги за морал и законност, а Пеевски отговаря с метафорични „касички“, може би е време да запитаме – къде сме ние в този сюжет? Заслужаваме ли да гледаме как политическият елит ни превръща в зрители на собствената си разруха?
