ПРОКУРОР, СИН И ДЪРЖАВА В НОКАУТ: КАК ПЕРНИШКИ КЕЛЕШ РАЗХОЖДАШЕ МВР КАТО КУЧЕ НА КАИШКА (снимки)
Някъде между герба на Републиката, мухлясалите коридори на съдебната власт и вечния аромат на евтин чиновнически страх, Перник успя да произведе не просто криминална сага, а истински балкански римейк на „Кръстникът“, заснет с бюджет от държавната хазна и статисти от МВР. Само че тук дон Корлеоне не шепне на ухо в тъмни кабинети, а държавният обвинител уж пази закона, докато синът му обикаля като мексикански гринго с поведение на човек, който вярва, че Наказателният кодекс е меню, а не закон.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Историята с пернишкия прокурор Бисер Михайлов и неговия син Васил е толкова абсурдна, че човек започва да подозира, че държавата не се управлява от институции, а от кръчмарски клюки, страх и роднински чадъри, опънати над правилните фамилии. В нормална държава подобен скандал би довел до мигновени оставки, разследвания и политически трусове. В България обаче институциите реагират така, както се движи стар москвич през януари – с пушек, скърцане и нищо съществено.
Единадесет месеца издирвали Васил Михайлов. Единадесет. Месеца. Човек ще каже, че са търсили Бин Ладен в Тора Бора, а не пернишки келеш, който според половината град си пиел кафето почти на открито. Цялата тази гротеска прилича на лов на диво прасе, организиран от вегани – шум, преструвки и накрая животното си стои спокойно в двора на горското.
Според данните, докато МВР драматично „издирва“ Васил, той се подвизавал ту в къщата на баща си, ту при роднини, ту в къща за гости. Само не е ясно дали издирването е било водено с полиция или с Google Maps. А, ако твърденията, че служители на сектор „Издирване“ са получавали пари, за да не го намират, се окажат верни, тогава вече не говорим за институционален провал. Това е държавна проституция в униформа. Значка под наем. Закон срещу абонаментна такса.
Прокурор, чиято работа е да преследва престъпници, се оказва заподозрян, че е укривал собственото си чадо. Това е все едно пожарникар да налива бензин в горяща сграда и после да дава интервю за противопожарна безопасност. Българската съдебна система обаче отдавна живее в особен жанр, където конфликтът на интереси не е проблем, а фамилна традиция.
После идва болницата. Васил Михайлов се появява с чужда лична карта, с обгорени ръце и съмнителни рани. И какво става? Лечение. Организация. Удобство. Почти VIP обслужване. В държава, където пенсионери умират по коридорите, а родители събират капачки за операции на децата си, синът на прокурора явно получава експресна грижа, сякаш е пострадал дипломат, а не човек, свързван с палежи и мутренски подвизи.
Тук вече картината става съвсем перверзна. Народът гледа как едни хора лежат в ареста за откраднат салам, а други години наред разиграват институциите като селски оркестър на пиянски събор. И после някой се чуди защо българинът не вярва на прокуратура, МВР и съд. Не вярва, защото вижда. Защото помни. Защото в тази държава законът често е като паяжина – задържа мухите, но стършелите минават през нея с мръсна газ.
Най-комичното е, че сега се говори за „достойна оставка“, за „избягване на дисциплинарно уволнение“, за „запазване на престижа“. Какъв престиж? Българската съдебна система пази престижа си така, както алкохолик пази последната бутилка ракия – с треперещи ръце и пълно отрицание на реалността.
А Бисер Михайлов не е случаен човек. Арести, скандали, обвинения, домашно насилие, лихварство, връщане на постове. Истинска институционална рехабилитация по български: ако достатъчно дълго стоиш в системата, тя започва да те приема не като проблем, а като част от интериора. Като мухъл по стената на районно управление.
Цялата тази история е диагноза. Не за Перник. За България. За държава, в която синът на прокурор може да се държи като бос на нарко картел, а бащата да лавира между скандали и служебни кабинети, докато институциите се правят на изненадани като хванат ученик с пищов на матура.
Накрая обществото пак ще получи познатото меню: няколко гръмки интервюта, няколко „проверки“, малко медиен пушек и тихо административно погребение на случая. Защото българската държава има уникален талант – да превръща всеки грамаден скандал в „нормалност“ с която трябва да свикнем.
И някъде там, под тежкия смог на институционалната гнилоч, обикновеният човек отново ще разбере простата истина: в България законът не е сляп. Напротив. Гледа много внимателно кого да не забележи.
