Прословутите закани за санкции, при засичане на средната скорост – пълен т@шак

През последния месец системата за секционен контрол на средна скорост ни подари нещо като държавен магьоснически номер: камерите „засичат“ почти 37 900 нарушения, от които близо 14 000 са от автомобили с чужди номера — и… никой не получава глоба. Точката за драматичност: нарушителите са уловени в цифровия свят, а наказанието — забравено в администрацията.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Да видим какво точно се е случило (или по-скоро какво не се е случило). Националното тол управление и АПИ инсталират камерите — технологично чудовище, способно да генерира данни като хвърчаща пеперуда — а МВР трябва да пожелае, да приеме, да обработи и да връчи фишовете. Вместо това имаме „техническо несъответствие между двете системи“ и „колективна безотговорност“ — изрази, толкова дипломатични, че почти прикриват абсурда.

Иронията е многопластова. От една страна, ние, обществото, сме приели мярка за средната скорост (великолепен закон, който звучи добре на лист хартия). От друга — онова, което трябва да направи законът ефективен — да санкционира нарушителите — е оставено на чиновническа симфония от несвързани файлове и неразпечатани фишове. Както отбелязват експертите, Холандия пуска автоматично и после служителят само „сгъва листа и пъхва в плик“ — тук обаче листата остават сгънати в някой сървър.

Технологията сама по себе си не е решение. Камерата вижда, софтуерът отчита, но ако институциите не са синхронизирани административно и технически — резултатът е просто шум, не правосъдие. (Файловете постъпват, но фишовете не се връчват.)

Виновникът не е един — виновни са всички. Две или повече институции, които „отговарят“ за една и съща система, често означава никой да не носи отговорност. Колективната безотговорност не е извинение, а дефект на дизайна.

МВР няма капацитет (или мотивация?) да обработи масив от нарушения. 37 900 файла — не е статистика, а предизвикателство за логистика. Ако държавата не може да връчи фишове, това е политическо решение да се толерира безнаказаност.

Загуба не е само в принципа на правосъдието — става дума и за пари. От тези фишове могат да влязат десетки милиони в бюджета, но очевидно икономическата логика губи от административната инертност. Тъжно е да наблюдаваш „пари на масата“, които никой не иска да вдигне.

Социалният ефект: гражданите губят вяра. Когато закони съществуват само като формалност, а тяхното прилагане е по избор, не по правило, доверието в институциите се ерозира. Това е по-опасно от един невръчен фиш — това е системна слабост.

Няколко примера защо това не е просто „технически проблем“:

Ако има „несъответствие“ между бази данни, защо няма план за миграция, интерфейс или поне временна служба, която да преведе електронните файлове в писмени фишове? Това не е ракeтна наука — това е административна работа.

Ако МВР твърди, че няма капацитет за връчването, то политиците и ръководството на министерството трябва да кажат: ще инвестираме в персонал, автоматизация или ще прехвърлим дълга на друго звено. Тишината е приемане на хаоса.

Имаме високотехнологични „очи“ по пътищата, но ръцете, които би трябвало да прилагат закона, са заети да си разпределят отговорности. Резултатът — зрелищен цифров залък, който се изяжда от бюрокрацията. Да се твърди, че средната скорост е „глупост“ е лесно — истинският проблем е, че сме приели инструмент без да изградим механизъм за неговото прилагане. Това е политика в стил „инсталираме, после ще видим кой да плати“ — и плащаме най-вече ние: безопасността, доверието и, да, парите.

А после — онова, което винаги следва: обещания за разследвания, служебни проверки и красиви фрази в медиите. Междувременно камерите продължават да снимат. Добре за статистиката. Лошо за държавността.