Ревността – огледало на любовта, която сме проспали по Дамян Дамянов
Metaphor of Love, betrayal and relationship. Man pulls an arrow out of a pierced heart. Connect a broken heart and Save love concept for Valentines Day. Flat Art Vector Illustration.
Колко често приемаме любовта за даденост?
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Колко често живеем с някого ден след ден, без да виждаме светлината в очите му, без да усещаме колко безценно е присъствието му?
Дамян Дамянов, в стихотворението си „Ревност“, ни води по пътя на една закъсняла истина – тази, която идва едва когато друг съзре това, което ние сме пренебрегвали.
„Прости, до днес не те обичах,тъй както заслужаваш ти…“
Колко болезнено е това прозрение. Любовта не винаги е бурна, не винаги крещи. Понякога тя мълчи и да свикваме с нея. Спокойствието се превръща в слепота. И чак когато някой друг хвърли поглед, когато случайният комплимент отвън запали искрата на съмнението, започваме да се пробуждаме.
„Един случаен джентълмен ти хвърли погледче за кратко и ти направи комплимент.“
И тогава идва ревността. Но не като отрова, не като егоизъм, а като болка от осъзнаването, че сме пропуснали… човека до нас.
„Че другите съзират в нея туй, що недосъзрях аз…“
Ревността тук не е разрушителна. Тя е будилник, тя ни връща там където сме били преди:
„Събуди се! Обичай това, което имаш, преди да го изгубиш!“
„Какъв скъперник е човекът —цени безценното до него едва щом му посегне друг!“
Този стих ни замисля, но и ни дава шанс. Възможност да отворим очи и да не чакаме „другият“ да ни покаже колко красив, колко специален, колко желан е човекът до нас. Да не се налага ревността да бъде учителят ни по любов.
Прочети това стихотворение пак. И помисли – кого не си „забелязвал“ до себе си напоследък? Кого си свикнал да имаш, но не и да цениш? Може би сега е времето да му кажеш, че го обичаш. Преди случайният поглед отвън да направи това, което ти си забравил – да видиш или да кажеш!
РЕВНОСТ на ДАМЯН ДАМЯНОВ
Прости, до днес не те обичах,
тъй както заслужаваш ти.
Съвсем ми беше безразлично
дали съм ти любим. Прости !
Дори не те и забелязвах,
че съществуваш покрай мен.
Не те ревнувах, нито пазих.
Живеех с тебе ден за ден.
И честичко сам в други влюбен,
не страдах от страха нелеп,
че може и да те загубя,
и да се влюбя… тъкмо в теб.
До днес. Но днес, незнайно как тъй,
един случаен джентълмен
ти хвърли погледче за кратко
и ти направи комплимент.
Дали на мен тъй ми се стори,
или пък тъй си бе, не знам,
но пръв път друг ми заговори,
че имам хубава жена.
Че е харесвана, че грее
с особен чар, очи и глас,
че другите съзират в нея
туй, що недосъзрях аз…
И го съзрях. В един миг. С хубост
невиждана те аз видях.
Нима, нима ще те изгубя Я ? –
си викнах сам във адски страх.
Нима ?!… Но нещо по-нелеко
удари мисълта ми с чук:
какъв скъперник е човекът –
цени безценното до него
едва щом му посегне друг !
