Свинщина! Когато контейнерите са девет и са до теб, но мизерията е в главата ти …(снимки)
Седем. Не два, не три, а цели девет големи контейнера се мъдрят като мирни стражи край централния трафопост на вилна зона „Каптажа“. Девет възможности за цивилизованост, за малко човечност, за простото действие на хвърляне на боклука там, където му е мястото. И въпреки това, около тях – анархия, хаос, екологична антипоезия от пластмасови бутилки, гнили остатъци и неидентифицирани обекти, които биха уплашили и най-опитния археолог.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Но защо, ще попитате, след като контейнерите стоят полупразни, земята около тях е затрупана с отпадъци като нарочно създадена постмодерна арт инсталация? Дали е някакъв тъмен ритуал, плод на нашия вековен фолклор, или просто „спорт“ на някои прословути наши съграждани, за които редът и дисциплината звучат като научна фантастика?
Естетика на абсурда
Да си представим сцената- излизате с торба отпадъци. До вас контейнерите стоят гордо, в редица, наподобявайки войници в лъскави доспехи. Вместо да отворите капака на някой от тях, хвърляте торбата до него. Защо? Вероятно, защото капакът тежи повече от собствената ви съвест. Или пък защото е „модерно“ да демонстрираш „свободен дух“, изразявайки бунта си срещу системата, чрез триумфално хвърляне на боклука в произволна посока.
Тази постъпка може да се сравни с това да приготвиш празнична трапеза и да сложиш чиниите върху пода, защото масата е „прекалено висока“. Или с това да паркираш колата си на три места едновременно, защото… защо не?
Националната гордост от простотията
Ако нещо у нас заслужава да влезе в книгата на рекордите на Гинес, то това не е културата ни, нито постиженията в науката, а именно пословичната българска простотия. Тази самобитна черта се проявява най-силно, когато става въпрос за боклука – не само физическия, но и менталния. И макар да се говори за възпитание, за примери, за съзнание, резултатът често е камара гниещи отпадъци около трафопоста – своеобразен паметник на националния ни манталитет.
Последствията на безхаберието
Какво ще стане, ако работниците откажат да газят през този „адски мизерен пейзаж“, за да извършат необходим ремонт на електроснабдителната мрежа? Тогава, като по ирония на съдбата, същите тези, които така небрежно са захвърлили торбата си, ще бъдат първи в оплакванията:
„Как така нямаме ток? Защо никой не си върши работата?“
Може би тогава ще проумеят, че отговорността не е просто чужда дума, а основа на нормалния живот.
Време за действие
Николай Димитров, местният председател на гражданския съвет, не само се заканва, но и действа – с камера в ръка и със здрави нерви. Следващият нарушител ще бъде заснет в пълния си „блясък“, за да бъде осветен пред обществеността и санкциониран. И ако тази мярка не подейства, вероятно ще трябва да поставим още един паметник до трафопоста – не на националните герои, а на „наглеца с торбата“.
Нека се запитаме:
„Искаме ли да живеем като хора или като свине?“
Седем контейнера ни гледат с очакване. Нима наистина е толкова трудно да направим онова малко движение с ръка и да хвърлим боклука, където му е мястото? Животът е огледало – ако го замърсяваме, ще видим само собствената си мръсотия. Затова, нека вместо в книгите на Гинес за простотия, се запишем в историята като общество, което е осъзнало, че редът не е наказание, а път към по-добър живот.
