„Социалната революция“ на Фидел Кузманов и Че Гепов
В община Камено днес се проведе сесия. Между нормалноста и ненормалността обаче – границата е много тънка. Един персонаж, който е добре познат на местната общност, обърна диалога в цирк с елементи на селски събор, махленски съд и телевизионно шоу от най-нисък клас. Липсваше само сергия с пуканки и човек с маймуна на синджир да събира стотинки между изказванията.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Главната атракция, както винаги, бе бай Иван Кузманов – човекът, който влиза в общинския съвет така, както комбайн влиза в зеленчукова градина. След него нищо не е същото, а логиката не съществува в паралелната вселена в която Кузманов се подвизава от години. Той е от онзи тип фигури, които не просто участват в дебата – те го превръщат в климатично явление.
Кузманов отдавна не е просто общински съветник. Той е природно бедствие. Ако няма скандал – ще го произведе. Ако няма проблем – ще го измисли. Ако няма напрежение – ще почне да го нагнетява. Човекът е като пенсионерски вариант на Че Гевара, но вместо революционни позиви носи папка с докладни, написани сякаш след три ракии, две безсънни нощи. Без ясна структура и подредба на мислъта. Без рационални идеи и предложения. Нищо такова.
Докладните му не са административни документи. Те са литературен жанр. Между фейлетон, жалба до Господ и ученическо съчинение на тема „Какво видях по пътя към общината“. Четеш ги и имаш чувството, че всеки момент между алинеите ще изскочи овчар с гайда.
Но този път бай Иван не дойде сам. Не. Доведе си и верния боен другар Емил Гепов – човек, минал през живота като мотокар през склад за порцелан. В Бургаско името му се помни повече от някои улици. Където седнат двама старци пред магазин и стане дума за лихвари, схеми, дела и криминални хроники, все някъде изплува и Гепов като стар дюшек след наводнение.
Според разпространени публични твърдения и местни хроники, около името му се въртят стари съдебни истории и противоречиви сюжети от бургаския криминален и полу-криминален фолклор.
Днес обаче Емил Гепов бе прероден. Не лихвар, не персонаж от съдебните архиви, а морален фар на обществото. Будител. Социален реформатор. Почти Майка Тереза.
Седнал сериозно, гледащ строго, той внесе докладна за раждаемостта, чрез Иван Кузманов за обсъждане. Да се дават повече пари за бебета. Да се задържат младите. Да се стимулират семействата. Все едно община Камено е Норвегия, а бюджетът й идва директно от печатницата на евро.
Само дето докладната звучеше като протокол ПТП.
„Видях това.“ „Чух онова.“ „Трябва да се помисли.“ „Следва да се направи.“ Къде го е видял? От кой е чул? Кой му е казал? Какво следва да се направи? По какъв начин? Идея. Предложение – няма.
Четеш и чакаш някъде да се появи скица на местопроизшествието. Докладните му записки не са документи. Те са жанр. Смесица между есенция на вътрешен монолог и административна поезия, в която запетайките често изглеждат по-убедителни от тезите.
Но това не пречи на новата му роля: морален архитект на бъдещето, човек, който с лекота чертае социални модели, сякаш общинският бюджет е безкраен шведски бюфет, а администрацията – магически изпълнител на желания. Докладната, внесена, чрез Кузманов, звучи като добре намислена програма за „социално възраждане“, но написана с ентусиазма на човек, който е виждал администрация основно от разстояние.
Очевидно текстът беше минал през изкуствен интелект. Което само по себе си е тъжно. Защото дори машината сигурно е издухала процесора, опитвайки се да подреди мислите в нещо смислено. Изкуственият интелект може да помага, но не може да извършва чудеса. Не е Свети Мина за изгубени каузи.
Най-забавното бе, че Гепов говореше за социална политика на община, която и без това прави повече социални услуги от половината държава. Безплатен спорт. Безплатна храна за деца. Детска кухня. Социален патронаж. Помощи за новородени. Само дето явно според новите икономически титани това е малко.
Те разсъждават по схемата:
„Дайте още.“
„Откъде?“
„Ми… отнякъде.“
Все едно бюджетът е магическа касичка. Удряш я с вълшебната пръчица и излизат пачки.
Гепов очевидно смята, че ако дадеш 2000 евро за бебе, младото семейство автоматично ще остане завинаги в Камено, ще си построи къща, ще гледа кокошки и ще пее химна на общината всяка сутрин. По тази логика ако дадат 5000 евро, сигурно ще започнат и да се женят по два пъти от благодарност.
Животът обаче не е квартална лотария.
Младите не бягат само заради пари. Бягат заради работа, перспектива, образование, сигурност и нормален живот. Не можеш да задържиш човек с еднократна помощ, както не можеш да вържеш магаре с вафла.
Но в залата логиката отдавна бе напуснала през аварийния изход.
Кузманов кима драматично като селски философ пред хоремага. Гепов гледа тежко, сякаш всеки момент ще обяви национален план за спасение на човечеството. А общинските съветници слушат с физиономии на хора, попаднали случайно на семинар по превенция на шизофренията.
Истината е проста.
В Камено има два вида хора:
Едните работят.
Другите обясняват как трябвало да се работи.
И вторите винаги говорят най-много.
Защото няма нищо по-лесно от това да харчиш чужди пари с патос на революционер и акъл на човек, който никога не е подписвал ведомост.
Така приключи поредната сесия в местния общински съвет. За радост разума надделя и докладната беше оставена без решение. И не заради друго, а защото самият документ беше без всякакъв смисъл.
В крайна сметка, Камено остава вярно на себе си: малка сцена с големи амбиции, където политическото и човешкото се сблъскват не като идеи, а като характери. А Кузманов и Гепов, всеки по свой начин, добавят към спектакъла онзи кисел вкус, който напомня, че местната власт никога не е просто администрация.
И ако някой ден тази община се изучава като пример, то няма да е заради политиките. А заради това колко изобретателно някои хора могат да превърнат една сесия в представление, без да са учили драматургия.
