Среднощни статуси и сутрешни п@дрисъци
Има хора, които не могат да заспят без чай от лайка. Има и такива, които не могат да заспят без статус във Facebook. Когато обаче този статус идва от съпругата на до скоро действащ президент, безсънието става обществено.
Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая" тук.
Последното среднощно включване, гарнирано с цитат от ЪпсурТ и намигване към Хари Потър, беше от онези послания, които звучат като шифър от детско-юношески роман, но предизвикват реакции като при извънредно положение. „Мене ме нема в целата схема“ е чудесна реплика за купон в Студентски град. В политическия контекст звучи като съобщение, пуснато в бутилка, хвърлена в бурно море.
Журналистката Калина Андролова разчете написаното като пореден епизод от дълъг сериал, в който мистерията е по-важна от смисъла. И наистина, когато бившата първа дама говори на загадки, нацията започва да играе на „познай кого имам предвид“. Това е като судоку, но с политически намеци.
Тук не става дума за това, дали една жена има право на мнение. Разбира се, че има. Въпросът е друг. Когато си до човек като Румен Радев, всяка полунощна ирония не е просто личен изблик. Тя е сигнал. Или поне изглежда като такъв.
И точно там е проблемът. Публичната роля не търпи импровизации в стил „кой разбрал, разбрал“. Ако искаш да си извън схемата, стоиш извън нея. Не я коментираш с цитати от рап песни и литературни злодеи. Иначе започваш да приличаш не на страничен наблюдател, а на човек, който много държи да бъде възприеман като фактор.
В българската политика винаги е имало изкушение за „сянката зад трона“. Историята познава примери като Елена Чаушеску, където сянката постепенно се опитва да стане незаобиколим фактор.
Проблемът не е в това, че някой пише във Facebook. Проблемът е в позата. В онзи леко театрален тон, който казва „аз не участвам“, докато внимателно режисираш вниманието към себе си. Публиката усеща това. Дори когато част от нея аплодира, а друга част се възмущава, всички всъщност хранят едно и също нещо. Егото на публичния жест.
И тук стигаме до по-широкия въпрос. Не за жените. А за хората около властта, които искат да са едновременно извън играта и в центъра ѝ. Да са морален коректив, артистичен коментатор и леко обиден участник в едно. Това е удобна позиция. Носиш отговорност само когато ти изнася.
Истинската сила в подобна роля не е в загадъчността. Тя е в мълчанието, когато мълчанието е нужно, и в ясната позиция, когато позицията е необходима. Всичко друго е литературен опит с политически последици.
В крайна сметка, животът във властта не е концерт на бисове. Той е поредица от трудни моменти, в които всяка дума тежи повече, отколкото звучи. А когато думите се пускат като фойерверки в полунощ, сутринта често остава само миризмата на изгоряло.
