Стига с тая носталгия по такива отпадъци, като Карамански бе! Българинът величае най-много онези, които го бият, крадат и еб@т

В страната на розите, киселото мляко и криминалната носталгия, всяко десетилетие си ражда свой мит. За 90-те това е Иво Карамански — гангстерът с усмивка на зъболекар от филм на ужасите, който по странна народопсихология се превърна в нещо като… „арт душа“.

Може да прочетете повече за нашата нова рубрика "10 гастрономически минути с Мая"  тук.

Да, „арт душа“, защото бил пял. Някак си между рекетите, побоите, изнудванията и мокрите поръчки, Кръстника се размеквал и шепнел италиански шансони. Представете си Франк Синатра, но с бухалка и кредитиране на лихва. А после си представете как цялата тази “духовна дълбочина” приключва с два шамара в квартална чалготека и някой пребит, щото “гледал накриво”.

Карамански – бизнесмен. Създател на застрахователна компания. Не се смейте още. „Застрахователна компания“, в български превод от 90-те, означава: плащаш, за да не те пребият. Или по-точно – плащаш, за да ти дадат още един ден, в който да не пиеш супата със сламка.

Бил комбинативен. В какво – в схемите? В кражбите? В подмяната на държавата с импровизирана мафиотска структура с костюми от „Илиянци“? Днес това му викат „предприемачество“, нали така?

Бил харизматичен. Ами да. Харизмата винаги върви с две барети по-малко и с няколко гроба повече. Имало е хора, които му се кефели. Имало е и такива, които не можели да говорят, защото били с разбити челюсти. Или направо с разбити животи.

А сега, години по-късно, по форумите се ронят носталгични коментари. „Истински мъж бил.“ Да. Истински мъж, който въртял бизнес с пистолет и фасон. Ако това е мъжеството, върнете ни обратно в пещерите – поне там се знае кой кого яде.

И стигаме до децата. „Живеят скромно“, четем с умиление в медиите. Ами как да живеят? Като принцове от династията на Луи XIV ли? Децата на престъпник не са престъпници по дефиниция, вярно. Но нека не ги представяме за жертви. Нито пък за благородници, гонени от съдбата.

Разбира се, ще се намери някой да пусне въздишка: „Но той обичал децата.“ Ами и много от жертвите му обичали своите. Някои от тях не доживели да ги видят пораснали. Но за тях филм няма. Няма балади. Няма мемориални репортажи с вдъхновена музика.

Карамански не е герой. Той е симптом. На държава в агония. На общество с амнезия. На култура, която чука дъното, после го копае, после му прави мемориална плоча и започва да въздиша над него. Единственото изкуство в цялата му биография е как превърна насилието в привлекателен сюжет.

И да – убит е. Но по ирония на съдбата не от „тъмните сили“, не от мафиотска хидра. А на парти. От познат. Напил се и се вбесил. Един гангстерски край, с вкус на евтина водка и много шум за нищо.

Време е да спрем да роним сълзи за хора, които никога не биха изплакали и капка за нас. Време е да спрем да им пишем биографии, когато мястото им е в архивите на прокуратурата, не в аналите на националната памет.

А, ако някой ден някой реши да направи филм за Иво Карамански, нека се казва просто:
„Кръстникът на хаоса: хроника на една грешка“. Без музика. Само с тишината на онези, които не могат вече да говорят.